Стоянчо Предния станал посланик или май замествал посланик. Съобщи ми го Маргарит Гатев в метрото от "Младост" към центъра. Стовари се до мен и побърза да прибере в найлоновия плик жълтия вестник, който си бе приготвил за четене. Огледа публиката на дългата седалка срещу нас и се захили: "Ако беше тука Стоянчо Предния, бая зор щеше да види с избора на позиция." И тогава ми каза, че Стоянчо от известно време работи в странство - устроил се малко преди последните избори. И затова навярно въобще не се е сблъскал с казуса с метрото.



А казусът е следният: в метрото няма по-предни и по-задни седалки.



Стоянчо ни бе известно време съсед в крайния квартал, енергично се запознаваше по спирките, присламчваше се към всеки разговор и четеше на висок глас новия вестник в автобуса. Тогава още нямаше сутрешни блокове по телевизията и този Стоянчо бе нещо като ходещ сутрешен блок. Купища думи за начало на деня. Не беше възможно да се изолираш от досадната му активност, а и не му се разбираше много: не всичко в главата му беше ясно и подредено, скачаше от тема на тема. Седне ли до тебе, по-добре си мълчи и гледай през прозореца.

Имаше обаче Стоянчо една смешна особеност. С нея беше по-известен и заради нея отмъстително го подигравахме зад гърба му. От нея произлезе и странният му прякор, който му закачихме и за който той, смятам, не подозираше. (Затова и сега мога да си служа с него, без да разкривам самоличността - освен между малкото посветени.) Както и удобно да се бе настанил Стоянчо в автобус 306, до какъвто и да бе събеседник, щом се освободеше някое място по-напред, скачаше и се преместваше там.

Зарязваше съсед и най-увлекателната беседа дори прекъсваше, за да се пласира по посока на движението. Някой му беше казал, че на по-предните седалки се пътува по-добре, "возенето" е по-качествено. И той не можеше да устои на изкушението, това бе по-силно от него. Виждал съм същото да го правят превзети софийски баби - пак смешно, но поне обяснимо. Докато по линията от комплекса до Ректората комшията Стоянчо понякога се придвижваше по три-четири пъти - все по-напред, където се освобождаваха места. Шегувахме се, че ако шофьорът стане от седалката, нашият веднага ще я заеме. Подпитвали сме го, разбира се, защо се мести като цветарка. Отговаряше мъгляво: винаги имало по-добра позиция. Нямаше какво да му се възрази.

После човекът се изгуби. Някой каза, че се е преместил в "Дианабад". След време се откри в "Лозенец". Когато след години отидох да работя на "Иван Вазов"12, пак станахме съседи. Живееше през една пресечка. Беше сменял "позицията" и бе напредвал към центъра.



Никога не даваше заден ход, този Стоянчо!



Лете се засичахме в кафенето между Народния театър и Съюза на композиторите. Черпеше. Бе се издигнал в член на политически кабинет в едно от околните министерства. Някога, когато се представи в "Младост" 2 , бе учител по трудово обучение в периферна гимназия. Десетилетията за него бяха протекли крайно благоприятно - и в кариерата се бе местил на все по-преден стол, да не кажем кресло. Без съмнение бе човек, който гледа само напред и никога не бе пропускал момента да направи крачката в нужната посока. Когато по-сетне в кафенето пред РУМ-а разисквахме този му служебен преуспех, някои от компанията, по-близки до живота му, отбелязаха, че пак тъй той се е местил и от партия в партия. Което човек трябваше и сам да се сети, защото без това такова равно постъпателно движение в продължение на близо двадесет години би било немислимо.

Да се гледа напред и да се следва посоката във всичко изглежда е един от законите на новия век.



Може би точно това е прословутият позитивизъм,



чието натякване все още буди открита съпротива у късния български романтик. А може би именно в движението е действителният и единствено възможен реализъм, който времето приема? Този въпрос отдавна тегне над нашите дни. Огромна част от отговорите ни най-често са честни и правилни, но житейски невалидни. Спомняте ли си баснята за орела и охлюва? Как на върха на една липа, сред Стара планина, орелът съгледал гадинка нищожна, гърбата, рогата, по-мръсна от змията, от дявола по-грозна? Царят на птиците презрително се заинтересувал как "гадинката" се е изкачила до върха. Отговорът също будеше презрение (какво говорим - възмущение!): с пълзене. Някога това се учеше в началното училище. Коментираше се еднозначно: пълзенето не е престижно занимание, прогресивният избор е полетът, небесата. И орловият пример омагьосваше детските ни сърца.

Изглежда, Предния бе разбрал другата поука: че има и алтернативен път към високото. И бе я реализирал. При толкова безплодно реещи се орли, той се бе изкачил, докъдето му се простира небето. Просто бе... напреднал. И вероятно в душата си упражняваше своето превъзходство над всички нас. Аз пък не мога да кажа, че съм го видял да пълзи. И никой не го казва. Да лети - също.

И все пак, години го гледахме как сменя седалките. Това е бил неговият полет. Научихме ли нещо от него? Друг е въпросът толкова ли ни трябва подобна наука...