Европейското топ дуо г-жа Меркел - г-н Саркози обяви решението си, което органите на съюза през следващите 2-3 дни ще трябва да подпечатат, пакетират и поднесат като обща воля на 27-те държави за срещите във формат Г-8 и Г-20 на 27-28 юни в Торонто: Европа иска глобален банков данък. Казват, че в лицето на новия британски премиер, г-н Камерън, германо-френският дует е преодолял вътрешната опозиция срещу допълнителното облагане на финансовата индустрия. Болезнени вопли от Виена ни водят към извода, че Будапеща гласи да въведе банковия данък едностранно. Засега всички подробности са тайна, но се смята, че данъкът ще прибере в хазната поне 700 млн. евро, от които 600 млн. за сметка на австрийските банки, доминиращи унгарския банков пазар. Явно банковият данък, тази опашата илюзия, ще се налага силово, поне в Европа. А за да знаем къде ни водят, трябва да помним, откъде тръгна и къде стигна досега идеята за особено облагане на банките. В началото бе



планът "Да преодолеем шорттърмизма",



един стратегически апел, публикуван от института "Аспен" на 9 септември 2009 г., под който впечатляват подписите на легендарния инвеститор Уорън Бъфет, бившия президент на Ай Би Ем и настоящ еквитер Лу Герстнер, основателя на групата "Вангард" Джон Богъл, бившия президент на "Голдман Сакс" Джон Уайтхед и на десетки други признати авторитети в света на финансите.

"Шорттърмизъм" е конкретизиращ евфемизъм за онова, което политиците клеймят като "спекулации". На финансовите пазари така или иначе всичко е спекулация, всички сделки се сключват от съображения да се извлече печалба. Но някои от тях, краткосрочните (short-term), с къс целеви хоризонт транзакции, са особено опасни. Те разчитат на бързи печалби, на "скалпиране" на пазара, целят да извличат доход от страха на другите. В името на своята цел краткосрочните спекуланти, шорттърмистите, рушат стабилността на пазара, стимулират панически сривове, организират целенасочени пазарни атаки и за да спечелят десетки милиони, причиняват на инвеститорската общност вреди за милиарди. Въпросният план от 9.9.2009 г. предлага да се обложат финансовите сделки, транзакциите да се оскъпят и да демотивират краткосрочните спекулации. Без съмнение добра идея, която ще стабилизира пазарите. В ръцете на политиците тази идея незабавно се изроди



от стабилизация към фискализъм



Срещата на Г-20 в Питсбърг (ноември 2009 г.) се отнесе скептично към глобалния банков данък. От друга страна е ясно, че новият данък трудно ще бъде въведен в отделна страна или икономически блок, защото ако едни страни обложат банките, а други - не, финансовите институции без съмнение ще се изнесат към онези пазари, където не ги доят с банков данък. На вездесъщия Международен валутен фонд бе възложено да разработи и конкретизира плана за банков данък. И точно в МВФ разумната идея бе преобърната до абсурд с тривиалните средства на популизма. Банковият данък лъжовно бе прекръстен на "данък Робин Худ", защото щял да взема от богатите банкери, за да се финансира "борбата с бедността, глада и климатичните промени" (!), т.е. все програми, където от години без никакъв видим ефект потъват милиарди.

Всъщност "борбата с бедността, глада и климатичните промени" е най-мащабната корупционна ниша в съвременния свят. И никакъв "Робин Худ" няма, защото всекиму е ясно, че банките ще прибавят на мига новия данък в комисионите, събирани от клиентите. Така "банковият данък" пак ще тежи на клиента, не на посредника. Нагла лъжа е, че ще плащат банките. По стар манипулативен навик



МВФ предложи три банкови данъка



с очевидна цел по-абсурдните модели да бъдат отхвърлени, но да се приеме работещият модел. "Моделите" на МВФ бяха назовани FSC (financial stability contribution, вноски за финансова стабилност), FAT (financial activities tax, данък върху финансовата дейност) и FTT (financial transactions tax, данък върху финансовите транзакции). FSC е подобен на вноските на българските банки във фонда за гарантиране на депозитите. Банките плащат в хазната на държавата пари, които да се ползват за спасяването на закъсалите от тях при криза. В началото всички трябвало да плащат равен процент от рисковите активи, после щели да диференцират вноските, та "по-рисковите" институции да плащат повече. Моделът FAT гласи двойно облагане на доходите във финансовия сектор. Предлага се наред с корпоративния данък държавата да удържа свръхналог върху нетния доход на банките и върху личния доход на банкерите. И двата модела, FSC и FAT, имат аналози по света, неприемливи са за повечето страни с разумни, демократични общества, пък и банкерите отдавна са се научили методите да ги избягват.



Истински работещ модел е само FTT,



познат на икономистите като "данък на Тобин". (Всъщност за първи път теоретично разглеждан от Кейнс, макар че още Хамурапи го е прилагал 18 века преди Христа; британската империя и до днес има "гербов сбор" върху акциите, такси върху капитала има и в САЩ). Нищо, че МВФ го рекламира като собствен продукт под името "данък Робин Худ". Идеята е всяка финансова сделка, какъвто и финансов актив да се купува, да се облага с "тънка" ставка, напр. 0.05%. Сметките показвали, че този данък може да носи на държавите в света до 700 млрд. долара годишно. Реалистите свалят оценката до 200 млрд. долара, защото логично предполагат, че след въвеждане на данъка облагаемите финансови сделки рязко ще намалеят. Скептиците не виждат сила, която да накара страните от мощната група БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай - чудя се що ще Бразилия до несъпоставимите с нея три свръхсили), арабските страни и финансовите оазиси по света да наложат транзакционен данък, та да унищожат в зародиш бързо набиращата мощ в своята финансова индустрия. Камо ли пък да вложат получените милиарди за "борба с бедността, глада и климатичните промени".