(Продължение от миналия брой)

Би било крайно пресилено, ако по някакви причини твърдим, че партизанският бит е близък до всекидневния живот на българите от 40-те години на ХХ в. Дори в "най-уредените" партизански формирования през 1943-1944 г. животът в планината е съвършено несигурен въпреки натрупания опит за оцеляване в сурови условия. Изграждането на удобни обиталища е сякаш най-лесното. Всекидневната потребност от набавяне на значителни количества храна е главна грижа.

През 1941-1942 г. за набавяне на храна партизаните разчитат предимно на роднините си. Това е добре документиран факт за Ловешко и Плевенско, но също и за останалите части на страната. Впрочем несъвършената система за снабдяване на партизанските отряди с храна е основна причина за разбиването им на малки чети от по 2-3 души. Така те по-лесно намират скривалища, а и за прехраната си разчитат изключително на близки роднини около родните си места. Развитата система за снабдяване с продоволствия чрез гъста мрежа от снабдители - ятаци и помагачи, е характерна чак за 1943-1944 г.

Снабдителите на партизанските отряди, самите те бедни и средни селяни и градски жители, осигуряват прехраната на четите и отрядите за собствена сметка. Пак през периода 1943-1944 г. се събират храни от членовете на БРП, Работническия младежки съюз, от земеделците. След създаването на Отечествения фронт през 1942 г. организациите, членуващи в него, събират храна и облекло за партизаните сред собствената си членска маса. В много малка степен храната за партизанските отряди е осигурявана централизирано, с партийни средства.

От изключително значение за прехраната са



снабдителите на партизанските отряди,



които имат достъп до по-големи количества храна и материали или могат незабелязано да ги закупят срещу пари. Майстор-мелничарят в Летница Николай Генков осигурява достъп до по-значителни количества брашно за партизанския отряд "В. Левски", но успява необезпокояван и да смели събрано от помагачите и ятаците зърно. Ятакът Беньо Дамянов от с. Вълчитрън, Плевенско, нарочно започва работа в мелница, за да помага в прехраната на отряда. Често храни за партизаните предават собствениците на малки магазини за хранителни стоки и на фурни. От магазинера на склада при Ловешките казарми партизаните получават захар, патрони, брезент, части за поправка на обувки. Георги Апостолов от с. Горско Сливово работи в държавните складове до гарата в Летница. Сам и с помощта на близки роднини изнася повече от тон зърно. Той и сестра му Данка са убити след предателство.

При масовизирането на партизанското движение през втората половина на 1943 г. снабдяването на партизанските отряди с храна, облекло и части за поправка на обувки се възлага изцяло на младежите, преди всичко на членовете на РМС. Те не само имат достатъчно сили за дългите преходи в планините, но именно за младите е характерна мобилност, която не буди подозрение.

Снабдяването на партизаните с храна се преследва упорито от официалната власт чак до септември 1944 г., а наказанието най-често е смърт на място и без присъда. В края на 1943 г. открит у заловен партизанин самун хляб се оказва идентичен с хляба, приготвен същата вечер в семейството на етнически турчин от с. Горско Сливово, Ловешко. Приликата между самуните е достатъчна турчинът и двамата му сина да бъдат изведени на площада на селото и разстреляни пред сградата на общината същата вечер. "Издадоха наредба да свири музиката и да се играе хоро", по спомените на Борис Акълиев от същото село.

При по-големи акции партизаните от отряд "В. Левски", по спомените на д-р Танев, изземат от мандра до с. Катунец, Ловешко, приготвените за предаване на държавата сирене и масло, като ги раздават на жителите на селото. Част от придобитото потребяват за храна в отряда.

Въпреки трудностите със снабдяването, въпреки честия глад на територията на цялата страна действа строга забрана да се приема храна от непознати.



Приготвянето на топла храна става рядко,



при наличие на необходимите продукти, но и при спазване на изискванията за сигурност. Обикновено импровизираното огнище се огражда плътно с платнища, за да се прикрие димът.

Тежките условия на живот в планините, дългите преходи, продължителният престой на открито, липсата на дрехи и обувки за смяна много бързо амортизират облеклото на партизаните. Това налага честата подмяна на дрехите и обувките или поне редовната им поправка. Тези от партизаните, които поддържат непрекъснати връзки с близките си, могат сравнително редовно да разчитат на подмяна на износените си дрехи. Най-често обувките се поправят в полеви условия с материали - подметки, цинти, конци, доставяни предимно от военните складове.

Изискванията към качеството на дрехите и обувките също не бива да се пренебрегват. Майката на поета партизанин Цветан Спасов си спомня, че той ". . . треперел от студ, защото . . . беше по едни сандали. В София му бяха взели [в полицията] балтона и туристическите обуща . . ."

Макар много от партизаните да ползват държавни униформи - полицейски, войнишки, лесничейски, или пък ученическите си униформи за младите, за наличие на някакво специално отличително облекло за партизаните в цялата страна и дума не може да става не само поради недостиг на средства за ушиване на униформи, но и от конспиративна гледна точка. Шивачите - членове или симпатизанти на партиите от Отечествения фронт, са привлечени за ушиване само на кожуси за партизанските отряди през зимата.

Въпреки несигурните условия на живот партизаните поддържат старателно дрехите си. Често с това се заемат съпругите на ятаците. Обущата се поправят веднага след появяването на скъсване или отлепване, за да не стане поправката сложна и неизпълнима. Особено се държи на личната хигиена.

* * *

Първите прояви на партизанско съпротивително движение в България имат по-скоро принудителен характер. Макар целите на бъдещата въоръжена борба да са определени поне за БРП още вечерта на 22 юни - "Пред него [българския народ] стои колосалната задача да не допусне по никакъв начин използването на своята земя и на своята войска за разбойническите цели на германския фашизъм", мощен тласък на партизанското движение дават предварително замислените от българското правителство по указание на германците масови арести, които започват още на 22 юни. До 2-3 юли са арестувани и изпратени в концентрационните лагери малко над 4000 комунисти (Г. Димитров, Дневник, 3 юли 1941 г.). Първите партизани и партизански отряди неминуемо ще трябва да се свържат именно с тази репресивна мярка. Едва по-сетне и особено от втората половина на 1943 г. партизанското движение получава размах, който заедно с българското участие по фронтовете на Втората световна война осигури достойно място на България в следвоенните години.



Извори

"Българската комунистическа партия в своята борба срещу фашизма по време на войната, в продължение на две години и половина понесе големи жертви. Стотици ръководни работници на партията бяха разстреляни. Повече от 5000 партийни активисти, работещи в нелегалност, бяха затворени в концентрационни лагери.

През 1942 г. около 50 другари - най-добрата част от политемиграцията на Българската комунистическа партия в СССР - бяха изпратени в България. По-голямата част от тях загинаха."

Из писмо на Г. Димитров до народния комисар на Държавна сигурност на СССР В. Н. Меркулов от 22 ноември 1943 г.; Руски център за съхраняване и изучаване на документи от най-новата история, ф. 495, оп.74, д. 92, л. 62.



"Условия за здрав тил имахме. Ние имахме база. Селяните на драго сърце ни даваха каквото пожелаем, но трябваше да се организира, тъкмо тук ние се показахме слаби. Ако. . . преди акцията нашите другари бяха помислили. . . да снабдят отряда с провизии от различни места, не би се получило това, което стана: нямаше да гладуваме 10 дена. . .

Основната храна [на партизаните от отряд "В. Левски"] се състоеше от хляб и лук. Имаше от време на време и гозба, приготвена от месото на костенурки и други животни. Другарите даже развиваха теорията, че ние на Балканите сме живеели дълго благодарение на това, че сме употребявали много лук. Колкото лук изядохме,осигурихме си живот най-малко 150 години. . ."

Спомен на д-р Танев, партизанин от с. Беглеж, Плевенско





"Нашето село беше комунистическо, никога не даваше наряд. Всичкото жито се смелваше и се изнасяше при партизаните."

Спомен на Станка Христова, с. Крушуна, Ловешко



"В събирането на дрехи и материали от населението се състоеше социалното съдържание на набавянето. Можехме да събираме от съвсем друго място, да купуваме. Можеше да се съберат пари. Но целта беше да се свържат повече хора. Всеки, който даде и най-малкото нещо, вече се чувства свързан по-тясно с движението. И така то ще се разшири . . ."

Спомен на Иван Линов, Летница, Ловешко