----

Маргарита Младенова и Иван Добчев основават през 1988 г. театър-лаборатория "Сфумато", и до днес са негови директори. Създатели са на спектакли, спечелили многочислени театрални награди. А успешните им фестивални участия във Франция, Япония, Русия и др. страни са обект както на възхищение, така и на завист в средите. Наскоро се върнаха от тримесечен престой в Страсбург, където осъществиха няколко "творчески ателиета" - навреме за "Малкия сезон" на "Сфумато".

----

- Франция я превзехте доста основателно. Някои ваши колеги показват признаци на раздразнение от честите ви гастроли. Чувствате ли се институция в нашия театрален живот? По-комфортно ли ви е сега, отколкото преди 10-15 години?

Иван Добчев: Не можем да кажем, че ни е по-комфортно, но имаме повече кураж. Никой не може да прескочи или да елиминира "Сфумато" от театралния пейзаж на България. Ясно е, че ние по някакъв начин сме лице на българския театър пред Европа. Това е факт и не може да се подмени. Макар че чисто икономически много често показателите се подменят. Ние печелим основните си пари за дейност от чужбина и всъщност това не са пари от България, не са пари на министерството. Това са пари, които носим от Европа.

- Тези пари преди се връщаха в министерството, от което пък вие чакахте да ви отпусне за дейност...

Маргарита Младенова: И сега се връщат. Въпросът стои така - голяма част от съсловието разбра за какво става дума, а другите не искат да разберат въпреки всички факти. По начало сме поели ангажимент цялата артистична дейност да я захранваме от наши приходи, за да съществува "Сфумато". Субсидията, която ни се дава от Министерството на културата (защото все пак сме държавен театър, но имаме статут на театър-лаборатория), е единствено и само за щатните бройки на административния, техническия и обслужващия състав. Няма нито стотинка за артистична дейност, всичко това идва от приходите на "Сфумато". Около 50% от годишния бюджет е от приходи, и то от европейски пари, защото тези приходи са основно от нашите пътувания. Аз съм на мнение, че някои трудно се примиряват с това как един театър пътува толкова много по света. На Министерството на културата като че ли също му е неприятно да не минават през него тези пътувания. Ние просто имаме сериозни контакти с много задгранични партньори. Мисля, че ни търсят не просто защото ни харесват. А защото усещат, че правим неща, които са някак важни и за тях.

- Какви неща?

М. М.: Ние работим много върху поетиката на спектакъла, върху театралните кодове...

- Все пак това са стари театрални нации, какво толкова могат да вземат от вас?

М.М. : Ами тъкмо защото имат добра театрална култура, те умеят да гледат, да сравняват, да откриват момента на уникалност, и, разбира се, на магнетичност, на присъствие. Така откриват, че "Сфумато" е един енергетичен феномен. Начинът, по-който нашите актьори присъстват, това се отглежда в нашите ателиета и репетиции.

- Имаме вече заместник-министър, който е театрал. Добре ли и зле ли е да има в ръководството на Министерство на културата човек от гилдията?

И.Д.: Положително. Толкова време досега имаше хора, които нямат понятие какво е структура, откъде е наследено. А има някакви базисни неща, които не могат да се пипат. Когато невежи хора почнат да говорят, ти се изправят косите. Все едно някой, който нищо не разбира от една машина, да почне да я ремонтира.

- Виждал съм доста печални места, например какво стана от кюстендилския театър...

И. Д.: Такова е положението в Монтана, такова е положението във Видин. Такова е положението в много градове, които са се влошили като интелектуален потенциал. Различно е в София и в по-големите градове. Но не бива да е така. Има хора, които отдавна са скъсали с възможността, с импулса да ходят на театър. То ни обрича на гибел. Но заради тези млади хора, които живеят още по тези места, трябва да се предприеме нещо. Грехота е да се остави всичко да загине. Не е въпросът само да се наливат по равно пари, те са и без това оскъдни пари. Театралите сме вече на последно място по заплащане в цялата държава. И учителите вземат по-големи заплати от нас. Като бюджет, който се отделя за театър и култура, сме по зле и от Македония. Да се наливат малкото останали пари в пясъка е абсурд. А подобни театри продължават да съществуват, нищо не правят, нищо не произвеждат, но така или иначе там текат пари. Макар че закриването е най-лесното, най-елементарното. Какво да се направи, че да почне да има смисъл от съществуването на тези театри? Това е въпросът.

М.М.: Има какво. Не съм съгласна с войнишката ситуация, в която се намира българската култура, мисля, че е заплашена националната ни кауза. Става дума за културата на българина, а не за българите, които правят култура. Не съм съгласна с малкото пари да се прави реформа. Това прилича повече на ампутация, отколкото на реформа. Трябва да се разработи нов закон за театъра.

- Добре, представете си, моля, за секунда, че вие имате възможността да направите реформата. Какви три неща бихте направили, за да оздравите театралния живот в страната?

И.Д.: Според мен законът трябва да задължава общините определен процент да отива за култура. Така е направено във Франция, в Америка. След това да се направи програма на всеки културен институт. Да пише какво ще иска институтът като субсидии и какво ще върне като приходи. Не може да искат от добре работещия театър в Пазарджик да върне толкова, колкото от добре работещия Военен театър, например. "Раковска" винаги ще бъде пълна с публика. Към това трябва да бъдат добавени качествени показатели. Тоест държавата да не подпомага т. нар. булеварден театър, то е нонсенс. Трябва културата да стане приоритет, кауза. Пазарът също така трябва да се балансира със субсидии. Това е въпрос на грижлива бродерия, а не със замах да се построи един мегапродукт при общо лошо положение. Не става дума да се закриват театри, а да се оптимизира тяхната работа, и някъде, естествено, да се намали дейността им. Какво да се направи с хората, които ще останат отвън ли? Могат дори да преподават театър в училищата. Това е европейска практика и няма смисъл да не го ползваме като добър пример. Трябва да станем и по-работливи. Реформата е работа.

М.М.: Трябва да излезе на светло! Стига сме се надлъгвали в това Министерство на културата. Играта трябва да има правила. Не могат актьорите да вземат заплати, а да няма значение играеш или не играеш. Според мене просто трябва да се обвърже помощта с качеството, но и с количеството на работата. Една работеща структура трябва да бъде подпомагана. Ако работи добре, още повече трябва да бъде подпомагана. Ако не работи добре, трябва да й се удържа от субсидията. И, разбира се, да се поемат ангажименти. Ето за това "Сфумато" е реформиран театър. Ние от създаването си, за да ни има, поехме този ангажимент - от прихода да си захранваме артистичната дейност. Макар че ако това е формулата на реформата, тя е трудна. Аз съм сигурна, че няма да издържи нито един друг театър.

- Как се виждате след още 10 години - на това място тука или някъде другаде?

И.Д.: Виждаме надеждата, че една голяма наша мечта ще бъде реализирана. Искаме да построим една пристройка в пространството зад театъра. Тя ще бъде 5 пъти по-голяма от самия театър. В нея ще има още една зала, офиси, които ще бъдат на фирмата и някаква част от тях ще бъдат давани под наем. По този начин ще захранваме нашата дейност. Гледаме в перспектива и ако този проект се осъществи, театър "Сфумато" ще бъде тотално независим.

М.М. : "Сфумато" ще запази лабораторната си посока на работа. След 10 години виждаме "Сфумато" като един работещ активно, страшно оригинален и интересен, със затворен цикъл на работа, международен театър. Надяваме се да удържаме положението, докато направим всичко това.

- Как издържате толкова време, без да се изпокарате? В България, като се съберат двама човека, и на третата година се разделят.

И.Д. Съществува театрален канон, който гласи, че театърът е по-голям. По-голям е от мен, по-голям е и от теб. Ние може да спорим един с друг, но се подчиняваме на тиранията на мечтата. Обслужваме мечтата. Това е по-голямо от моето честолюбие и по голямо от твоето честолюбие. Това е нашият режим.