Приказката, че липсващото в медиите не съществува в действителност, е от ония съвременни илюзии, които като всички подобни съдържат и истина. Поради което в известно отношение може да се твърди, че медиите вярно отразяват действителността и толкова повече задълбочават липсите, колкото по-точно ги копират. Нещата не опират до недосетливост или някакво конспиративно мълчание по важни неща, а наистина до точно отразяване на действителност. В нея наистина няма едни неща, за да са възможни други, някак несвързани - нов път на юфка след проливен дъжд, поскъпващи зеленчуци насред лято, все повече неграмотни, по-скъпо и по-неефективно здравеопазване, калпави закони и т.н. Тия разнородни недоимъци най-често се дължат на една и съща липса, на липсата на майсторлък не в нещо отделно, а на майсторство в общото, на кадърност в съчетанието на работата - от тая на копача на канавки до оная на законодателя.

Това подсеща за една друга приказка, която масово се употребяваше по времето, когато от публичния интерес взе да изчезва работникът, някъде към средата на седемдесетте години на ХХ век. Със сигурност това бе свързано с факта, че тогава започна да се топи поколението, раждано в началото на най-кървавия век, оцеляло няколко войни и възстановявания, гонено и стреляно отдясно и отляво, изселвано, концентрирано и депортирано, бомбардирано, комасирано и кооперирано и изобщо преживяло накуп толкова неща, че т. нар. криза днес би му се сторила балетна постановка. Подобна на ония, с които го забавляваше БНТ всеки петък, препредавайки първата програма на Останкино. Гледайки балет, баба ми, прекарала живота си из тютюневите складове, никога не пропускаше да изрази възхитата си от някое въртене, съчетана с разбираемото съмнение в морала на балерините: "А, няма го майстора! Да ме бият, това не мога да го направя".



"Няма го майстора" бе универсален израз както за отказ,



че човек няма да се мине, така и за съмнение, че нещо изобщо може да стане, защото противоречи на убежденията му. Зад тая представа стоеше уважението към занаятчията, в чиято обущарница, дърводелна, шивачница, ковачница, бръснарница и т.н. гордо висеше майсторско свидетелство от съответната задруга. Този занаятчия обаче отдавна, още от времето на Кримската война, бе напъхан в подгъвите на историята и имаше донякъде музейно съществуване в общество, където трудовата квалификация бе мерена с държавно определени разреди и почти военно движение по чиновете според прослужено време. Заедно с това представата за майстор бе вече девалвирала и покриваше дейности, разполагащи се между тия на майстор на спорта и майстор на красиви рожби. Извън музейното му битие майсторът-занаятчия бе осмиван като основа на еснафщината, срещу която се бореха дейците на културата и преди, и след социализма. Те противопоставяха на еснафския вкус промишлената ширпотреба на естетически ценности със същите мотиви, с които днес громят чалгата.

Като се говори за дейци на културата, няма как да не се спомене най-общо и



девалвацията в употребата на думата "работник".



По времето на социализма тя съвсем нормално можеше да се съчетава с "партиен", "научен", "оперативен", та чак до "работник на културния фронт". От тоя девалвация работникът и майсторът "като такива" не можеха да бъдат спасени дори и с официалната пропаганда, в чиито задължения влизаше прославата на работническата класа и очерковото представяне на героите на труда. Затова тези хора предпочитаха да се наричат "бачкатори". Пропагандата обаче дотам пресоли манджата, че когато именно някогашните партийни, научни, оперативни и т.н. работници, наред с работещите на културния фронт, се намериха под нови партийни имена и знамена във властта след 1989 г., работникът естествено изчезна от общественото полезрение и новата пропагандна ортодоксия. Последната заложи на рекламата, кримките, сплетните, забавата и спорта, докато трудещият се сподели съдбата и потъна в досадата от предишната идеология, на която естествено се надсмиваха най-много ония, които някога я пропагандираха. След т.нар. промени мнозина от тях дърдореха за малък бизнес и нация от земевладелци със същата страст, с която преди това предвиждаха класова еднородност и нация техническа.



Това не стана само у нас и само в бившите социалистически страни.



Парадоксалното твърдение, че полската "Солидарност" е поредният опит за диктатура на пролетариата, се роди тъкмо по времето, когато в Западна Европа и САЩ масово се заговори за нов тип икономически и обществени отношения, основани най-вече на услугите, информационните технологии и знанието. Дори се намериха нови борци на културния фронт, които недоволстваха от Солженицин, че в "Един ден на Иван Денисович" правел концесия с марксистките постулати, като описвал облагородяващото въздействие на труда заради самия труд дори в условията на ГУЛАГ, вместо да покаже как зекът кръшка от работа с томче от Ахматова.

В тоя крива политическа коректност фигурата на трудещия се, на майстора в работата си, който работи заради самата нея, а не за ордена, печалбата, премията, акцията и т.н. не просто се изкриви, а се изгуби напълно от медийното полезрение и публично говорене. Минимален е шансът той да пробие под пластовете, наредени от идеологията на успеха, след който заслужена награда е битът на бизнесмена, политика, спекуланта, актьора и т.н. до престъпника. Това напълно отговаря на манталитета на съвременното дивачество, както и на причините за т. нар. криза. Според него всичко, което ни заобикаля, най-напред е естествен продукт, достъп до който трябва да има всеки. И далеч след това - нещо, чието ползване е позволено едва тогава, когато е заплатено с вече положен или неминуем в бъдеще труд. Тъкмо този манталитет пречи да се види както полаганият всеки миг труд, без който нещата наистина биха стигнали до дивачество, така и обидата, изпитвана от ония, които работят заради самата работа и поради това - ограбвани.

Когато в едно общество това недовиждане и тази обида се увеличат, никакъв майстор не може да го оправи не защото не иска или някой му пречи, а защото е разколебано доверието на работещия заради самата работа. Последната е далеч по-смислена, отколкото поезията заради самата поезия.