Миналата седмица не остана май нито едно от средствата за масово осведомяване у нас, което с върховно удоволствие да не ни съобщи, че "първите вампири били от Сърбия и Хърватия". Това, разбира се, е страхотна новина, защото в света се било наложило, моля ви се, мнението, че вампирите произхождали от Румъния и Трансилвания (което, разбира се, е много интересно). Това може и да е вярно само ако приемем, че "светът" се дефинира като "една група компании за производство на развлекателни игрални и документални филми, разположени предимно на западния североамерикански бряг" и в никакъв друг случай. Тъй като трудът на немския докторант, който се посочва като източник, още не е в научно обращение, е трудно да се каже чия е "заслугата" за съобщението - на редакциите, на информационната агенция, на преводача или на самия докторант.



* * *



Произходът на вярванията в кръвопиещи човешки, човекоподобни или съвсем фантастични същества ще трябва изглежда да отнесем към границата на II и I хил. пр. н. е. Именно тогава настъпват революционни промени в храненето, които се характеризират с пълна победа на топлинната преработка на първоначалните суровини. Този процес е по-добре отразен в писмените извори само за най-южните части на Балканите, но очевидно се отнасят за целия полуостров. Началото на процеса, поне за поречията на Струма и Марица и за Беломорското крайбрежие, ще бъде, разбира се, в началото на новокаменната епоха през втората половина на VII хил. пр. н. е., като най-южните части на Балканския полуостров далеч не са сред първите в прилагането на новостите. За тракийските земи революционизирането на храненето ще трябва да бъде изтеглено още назад във времето.

Началото на употребата на непреработена животинска кръв за храна не може да се проследи, но със сигурност започва едновременно с използването на животни за човешка храна. Праисторическият човек не може да си позволи да изхвърли нищо от убитото животно, а топлата кръв със сигурност му е изглеждала много апетитна и хранителна. Дори в разгара на самата изискана античност древногръцките племена се засищат с т. нар. черна супа - топло ястие с животинска кръв. Впрочем дали трябва да се връщаме толкова назад, всеки знае за кървавицата и много наши съвременници не й устояват.

Няма никакво съмнение, че при цяла редица особени и извънредни обстоятелства е било възможно да се употребява дори човешка кръв, като най-чудодейни качества се приписват на бебешката и на детската кръв, включително чак до първите векове на новата ера ("СЕГА"/18.12.2008). Развитието на обичайното право, което е в основата на всички съвременни религии, закономерно води до постепенно ограничаване на употребата на кръв за храна, включително и поради опасността от тежки заболявания, разпространявани чрез непреработената животинска кръв. Тази употреба затихва, докато се превръща отначало в рядкост, после в екзотика и накрая започва да граничи с неприемливото и даже със свръхестественото.

Византийската традиция, свързана с пиещите кръв човекоподобни същества, се отличава от разпространяваната във всевъзможни филми и псевдо-готически романи представа за вампира-мъж. Във Византия, а и в античните митологии кръв пият преди всичко жени, в които се вселява зла сила. Обикновено тези вещици пият кръвта на бебетата, докато при майките им се ограничават до други телесни течности, например кърма. Не се споменава кръвопиещите същества да са опасни за мъжете или за по-възрастни жени.

Текстовете на античната поетеса Сафо и на нейния средновековен коментатор Зенобий, на житиеписеца Игнатий Дякон, на богослова Йоан Дамаскин, на философа Михаил Псел дават имена на тези зловещи жени и обогатяват значително образа им. Най-честото име, с което изворите ги наричат, е Гило - "Смеещата се". Названието определено цели да омилостиви нечистата сила, също както в българската народна традиция чумата е наричана "Медената". Всъщност Гило не е вампир, а е само силата, която прониква във вампира и го кара да пие кръв.

Точно такава е представата у Михаил Псел. Там Гило не е демон в прекия смисъл на думата, нито човек, преобразен поради жестокостта си в звяр, а по-скоро е "сила". Така мисли и Игнатий Дякон в написаното от него житие на патриарх Тарасий.

Гило е враг на раждането и убива плода в утробата. Във Византия се смята, че такава вредителна сила имат възрастните жени - Гило им дава умението да летят и така те незабелязано посещават новородените, изпиват кръвта и останалата им телесна влага и им отнемат живота. Псел демонстрира отлични медицински познания. Той твърди, че такива бебета всъщност умират или от менингит, който не позволява на тялото да се оросява поради увреждането на мозъчната кора, или поради възпаление на вътрешните органи. Вредоносните деяния на Гило могат да бъдат ограничени само от Адрастия.

Обезводняването - основната вреда, причинявана от Гило, се споменава и в един агиографски текст от средата на IХ в. В житието на Петър от Атроа се разказва за малкия син на фригийския комис Маркиан, който бил "изсушен". Демонът като причинител на подобно състояние за византийския читател е толкова явен, че авторът на текста, монахът Сава, не счита за нужно да го спомене преди края на историята.

Несъмнено средновековната представа за Гило има своите корени в античната митология. Ранновизантийският писател Хесихий я свързва с демона Емпуза, който изглежда като жена с магарешки крака. Емпуза принадлежи към обкръжението на богинята Хеката и нощем, приемайки образа на красива девойка, мами окъснелите пътници, пие кръвта им и изяжда плътта им.

Михаил Псел твърди, че Гило не е същество, което се среща често в ранните текстове. Според него това "известно на всички име" се споменава само в посветен на демоните апокрифен текст на иврит, чийто предполагаем автор бил Соломон. Псел не е много запознат, защото поетесата Сафо (630/612-572/570 пр. н. е.) и коментаторът й Зенобий имат дългичък фрагмент от по-голям текст на тази тема. Според Зенобий Гело е девойка от известния и с много други интересни неща остров Лесбос. Загинала рано, а призракът й бродел из острова, избивайки бебета и малки деца.

Един екзорсистичен текст с неясна датировка, озаглавен "Отблъскване на мръсната и нечиста Гилу" (К. Сатас, 1888) е открит в края на ХIХ в. при реставрация на корицата на по-късен ръкопис. Именно този паметник се оказва особено важен за изследване на българските варианти на вампиризма. Формата "Гилу" не е смущаваща, тъй като е само една от разновидностите на името на "силата" Гело. Авторът на текста разказва историята за някоя си Мелитини, живяла по времето на император Траян. Тя родила шест деца, но й ги взела "мръсната и нечиста Гилу". Когато забременяла отново, се оттеглила в цариградския квартал Халкопратия и там заповядала да й построят висока и здрава кула, където да роди и отгледа детето си. Един ден дошли да я посетят братята й, сред които бил и св. Сисиний. След много увещания тя склонила да ги пусне, но заедно с конете им се вмъкнала и Гилу в образа на обикновена муха. Детето на Мелитини било убито през нощта от Гилу. Трогнат от скръбта на сестра си, Св. Сисиний се помолил. Братята на Мелитини дали на Гилу да пие мляко и тя повърнала децата на сестра им цели.

Следва това, което несъмнено най-много ни интересува. Св. Сисиний и братята му принудили Гилу, цяла горяща в пламъци, да каже своите 12 и половина имена. Именно познанието върху имената на Гилу осигуряват власт над нея. Сред тези 12 именни форми едно не може да бъде разчетено в ръкописа, а половинката име било "Летящата" (sic!). Някои от имената са гръцки - "Безформената", "Египтянката", "Мухата" и пр. Друга част са категорично с източен произход. А името "Варна", седмо по ред, без съмнение има славянски произход. Пътят на заимстването му е съвсем ясен - от многобройните славянски племена на територията на Византия след втората половина на V в. и тяхната древна митология.

Само отсъствието засега на други извори, които да потвърждават по-пряко наличието на кръвопиещ демон, наричан "Варна", в славянската митология е пречка за съвсем категорични изводи. Ръкописът "Отблъскване на мръсната и нечиста Гилу" и споменатият кръвопиещ демон Варна тепърва ще бъдат използвани по-пълно, за да се изясняват проблемите на кръвопиещите свръхестествени сили у славяните.

(следва)