---

Здравко Митков е реализирал над 90 театрални и оперни постановки в България, САЩ и Македония. Гост-професор в Колорадо колидж - Колорадо Спрингс. Бивш ректор на НАТФИЗ (2000-2003), сега преподавател там. Носител на много награди, сред които Награда на София (2002) за постановката на операта "Фауст", "Аскеер" 2000 за режисурата на "Развратникът". Негови са хитовите спектакли "Ромео и Жулиета", "Електра или свалянето на маските" и др.

-------



- Проф. Митков, бяхте конкурент на Ириней Константинов за директорския пост в театър "София". А съдбата на театъра в България си остава неясна, при все реформите... Остана ли ви хъс да се кандидатирате другаде?

- Поставяте ме в деликатно положение. Знаете, че бях уволнен от театър "София". От години наблюдавам начина, по който се провеждат конкурсите за театрални директори. За съжаление, в 80% от случаите те са предопределени. Казах веднъж и на Стефан Данаилов: "По-добре е Министерството да посочи човек "Х" и да каже "Ти ще бъдеш". Така се постига двойна обвързаност. И човекът знае, че е избран лично от министерството, и министерството знае, че носи отговорност за дейността именно на този човек. Сега се получава парадокс. Директорите се избират от жури, но това жури няма абсолютно никаква отговорност след конкурса. Министърът на културата на свой ред казва: "Ама това е законен, демократичен избор". И става така, че на новите директори никой не им търси сметка. Мога да дам десетки примери как еди-кой си става директор и след това не изпълнява нито една точка от собствената си концепция, с която е спечелил конкурса. Въпреки всичко продължава да бъде директор.

- Какво мислите за назначаването на Митко Тодоров, директора на Военния театър, за заместник-министър на културата?

- Има един феномен. Веднъж завъртян в центрофугата на властта, българинът лесно се отказва от принципите си, става суетен и това го прави податлив на влияния от различни посоки.

- Т.е. опасявате се, че и сега ще стане така?

- Не, напротив. Казвам, че се надявам неговото присъствие там да се окаже полезно и същевременно сигнализирам за една евентуална опасност, каквато е поддаването на съблазните на властта. В такива случаи винаги давам пример с великата гръцка актриса Мелина Меркури. Когато съответното правителство идва на власт, отива при нея министър-председателят и казва: "Много искаме вие да бъдете министър на културата", а тя отвръща: "Аз не съм подходяща за тази длъжност". Той настоява, че иска да е тя и никой друг. Актрисата се съгласява и при гласуването, когато се определя какъв ще е бюджетът за култура, тя се изправя пред Народното събрание и казва: "Вие много настоявахте аз да бъда на този пост. Ще остана само при условие, че бюджетът за култура бъде такъв и такъв".

- А подобно нещо според вас в България не може да се случи?

- Не, не може. Затова в театъра досега не са се извършили успешни, смислени промени, които да подпомогнат и да създадат условия за успешна реализация на малобройното ни съсловие. Защото хората, които работим в театъра, сме всичко на всичко около 800-1000 души. Да се очаква тъкмо от нас да се спести нещо за бюджета, е нелепо.

Между другото, обезпокоен съм и от случващото се в сферата на висшето образование. Например налага се да излезем в почти тримесечна ваканция.

- Говорите за НАТФИЗ, където преподавате?

- Да. Вероятно ще ни принудят част от нея да бъде неплатен отпуск. И без това заплатите ни от 3 години са замразени на достатъчно ниско ниво. Коя е държавата, която във време на криза посяга преди всичко на изкуството и на образованието? Колегите в театралната академия в Румъния получават 2 хил. евро заплата. Тука е 400 евро.

- Следвали сте българска филология в СУ. Само "дивиденти" ли ви носи това?

- Правилно допускате, че не само. Филологическото образование ме кара освен всичко да се чувствам некомфортно в наши дни заради разрухата на езика. За мен онзи, който неправилно използва пълния и краткия член, е недостатъчно грамотен и интелигентен. Най-големият проблем съвсем не са чуждиците, а некадърната употреба на езика. Не може най-висш държавник да казва "докът". От момента, в който каже "докът", аз нямам причини да слушам този човек по-нататък.

- Да захванем по-позитивна тема. През изминалия театрален сезон поставихте няколко много силни пиеси, и то все от големи автори като Маргьорит Юрсенар, Ерик-Еманюел Шмит. Ще издадете ли заглавия на бъдещи творби, които смятате да режисирате?

- Ще си позволя да не бъда открит докрай. Донякъде имам страх от посегателства върху заглавията, които съм подбрал, защото често се случва в нашата практика. От около 5 години усилено търся подслон на една прекрасна пиеса на Дейвид Хеър за съдбата на Оскар Уайлд. Има още две заглавия от руската и английската класическа комедия и един великолепен камерен Стриндберг. Пиеса, която досега не е поставяна у нас.

- Вие сте сред малцината режисьори, които знаят как не трябва да се използва голотата на сцената? Само въпрос на усет ли е?

- Леко ще се отклоня от въпроса. Имам предвид спектакъла си "Електра или свалянето на маските", където Лилия Маравиля според някои от колегите ви през цялото време е гола на сцената. За пореден път съм потресен от липсата на образованост у голяма част от хората, които пишат оценъчно за театър. Чудя се как никой не си направи труда да каже, че нашата актриса е облечена в специално полупрозрачно боди. Как никой не отвори албумите с произведения на изкуството и да види, че костюмът е взет буквално от скулптура от времето на Микенската култура. Сякаш показваме на сцената чалга певици и им мерим гърдите.

Връщам се на въпроса защо и кога събличам актьор. Това е залегнало здраво в естетическата и философска структура на намеренията ми като режисьор. В много спектакли съм ползвал човешката голота, но съм спокоен за себе си, защото винаги съм имал специфична гледна точка към събитието. Абсолютно никога не съм се докосвал до грозното, до самоцелното, до секса като ниско ниво на човешка страст.

- В театър "София" се играе още една много хубава ваша пиеса - "Неделя вечер" от Захари Карабашлиев. Веднага след премиерата се заговори, че ще режисирате и друг негов текст.

- Пак ме натискате на болно място, но се радвам, че мога да го изкажа публично. Какво се получи с "Неделя вечер"? И Съюзът на артистите, и академия "Аскеер", и дори "Прегледът в Шумен" се направиха, че представлението не съществува. Това може много сериозно да те демотивира.

- В сериала "Стъклен дом" участват двама ваши бивши студенти: Калин Врачански и Бойко Кръстанов. Доволен ли сте как се представят пред камера?

- Радвам се за Калин, който изстрада своята известност. Преди това правеше на получастни начала представления я в някое читалище, я в Руския културен център само и само да поддържа актьорската температура на таланта. Доволен съм, че не съм се излъгал, като го приех за свой студент. Няма да скрия, че сме имали и сблъсъци. Впрочем никой в софийските театри не го познаваше, преди аз да го поканя в "Уморените коне ги убиват, нали" в театър "София".

- Започва ли според вас българинът да възстановява доверието си към родното кино?

- Няма да прозвучи добре, но аз лично все още не съм. Истината е, че една от причините трудно да гледам нови български филми е поведението на някои от актьорите на екран. Не можеш да разбереш в някакъв комичен формат на телевизията ли са, или във филм. Лично мен това дълбоко ме дразни. На един много хвален напоследък наш филм човек само като му изгледа трейлъра, вижда такива актьорски изяви, които вдъхват снизходителна насмешка и нищо повече.

- Как си обяснявате преминаването на този маниер на театралничене и в киното?

- Първо, в България се снима малко. Второ, и то е свързано с първото, актьорите продават едни и същи номера както на сцената, така и пред камерата. Но те не са виновни за това. Ако у нас се произвеждат 50 филма годишно, поне 3 или 5 от тях може да се окажат стойностни. Има и друго. Родното ни кино все още епигонства. Искаме да се правим на затънтения балкански калдъръмен край, с кози, схлупени къщици, и смятаме, че като се покажем така във Франция, Франция ще падне по очи и ще викне: "Браво". Това влияние вероятно дойде от Костурица, но е много смешно всички да се правят на Костурица. Когато Пикасо става Пикасо, той става, защото иска да е Пикасо, не някой друг.