Фарсовият характер на нашенската демокрация лъсна и тая седмица с обичайната яснота на досадата, която кара нормалните хора да затварят очи и да мечтаят за пълно откъсване от родната реалност било през Терминал-2 и международните автобусни линии, било чрез потапянето в някой сериал или в рекламите за почивка на красиви острови. Парламентарната опозиция с видимо удоволствие обвиняваше управляващите в полицейщина за случая в Кърджали, където за пореден път погрешка бяха "респектирани" граждани. Управляващите пък с още по-видима самоувереност отвръщаха, че подобни обвинения бледнеят пред успехите им в овладяването на организираната престъпност и възстановяването на държавността, извън това, че респектираните били съмнителни.

В това няма нищо чудно, доколкото представлява сюжетната линия на един кух диалог, воден двадесетина години с апломба на демократическата педагогика: опозицията громи полицейщината, властта крепи държавността. Още по-малко чудно е, че нито едните, нито другите не се сещат, че съчетанието "полицейска държава" - изобличително според едните, колкото клеветящо според другите - е твърде съмнително откъм фактите у нас. Не защото няма прояви и на полицейщина, както не защото няма и опити да се утвърждава държавността. А защото за всеки непредубеден и разумен гражданин е повече от очевидно, че и при подобни прояви, и при подобни опити



тук по-скоро липсва както полиция, така и държава



Поради което може да се случи всичко. Включително и да се говори за полицейска държава, когато разговорът трябва да бъде за крещящата липса и на полиция, и на държава.

Не става въпрос за това дали формално съществуват и едната, и другата, а за това, че независимо от властовата конфигурация тая липса така се задълбочава, че рядко човек се уповава и на двете, дори и по цял ден да си тананика хита на Веселин Маринов. В нея, в разширяващата се дупка на съществуването ни, за която е бедно въображението и на най-развинтените екзистенциалисти, попадат както и другите традиционни институции на реда - армията и жандармерията, следствието и прокуратурата, съдът и затворите, така и обичайните неща, бележещи живота на хората - трудът и поминикът, заплатата и пенсията, сънят и почивката. Пред нея бледнеят и дупките по пътищата, в чието пропадане зрението по естествен начин става конвулсивно и трудно свиква с нормални придвижвания и предвиждания.



Така изключителното другаде става норма у нас



и изобщо не се забелязва. А трябва.

Ако не вярвате, че е така, че дупката я има или че не сте случайно в нея, защото сте избрани от съдбата, спомнете си за Милка Ивановска, 84-годишна, и Радка Митева, 82- годишна, двете баби от Стежерово, Плевенско, убити преди десетина дена за по 170 лева, колкото е пенсията им. Защо за тяхната смърт нямаше парламентарно питане от опозицията и намеци за оставки? Защо министър Цветанов не се извини на близките им? Защо нямаше покъртителни репортажи и закани за съд в Страсбург? Надали е само затова, че подобни действия биха възбудили тъй недемократичната етническа нетърпимост с оглед на съмненията, че бабите са убити от цигани от село Мечка, прочуто покрай неорганизираната си престъпност и с това, че от над петстотин живеещи там представители на усилено интегрирания етнос постоянна работа имат само двама. Не е и затова, че в убийството им няма нищо кой знае колко изключително. Двете баби от Стежерово споделят съдбата на много други стари хора от цялата страна: грабени и изнасилвани, бити и убивани за по-малки суми, за свиня и крава, за телефон и лична карта или защото са се изпречили на пътя на пийнал бабаит. По-логично ми се струва, че питания, извинения и репортажи няма, тъй като те биха разкрили тъкмо липсата, за която става дума и която прави съчетанието "полицейска държава" толкова смислено откъм реалността им у нас, колкото "българска демокрация" откъм идеала изобщо.

Опозицията, съставена от бивши управляващи, и управляващите, съставени от бъдеща опозиция, се боят именно от отиване в реалността, където съдбата на бабите от Стежерово не е нелеп инцидент, а вече изобличителна норма. Тя не може да се скрие нито с някакъв най-благоприятен доклад за евроинтеграцията на страната, нито с куртоазни изказвания за поредните успехи на поредното правителство. Тъкмо тая норма обезлюди селата и малките градове, изгони милиони в странство, затвори училища в името на спестяванията за светлото бъдеще, разпродаде заводи и банки, закри предприятия и болници, затвори посолства и представителства, сведе армията до полицейска сила в чужбина, а полицията - до сътрудник на силови групировки.



За едно общество няма нищо по-опасно от свикването с такива норми



Питанията, извиненията и репортажите за случаи като в Стежерово трябва да са всекидневие. Не за друго, а защото са всекидневие, чиято кошмарност трябва да бъде показвана в цялата й пълнота, та дано обществото се уплаши от самото себе си, а не да го занимават и стряскат с реторични фигури от типа на "полицейска държава" за няколко шамара "погрешка". Последните са най-повърхностният пласт на дупката, в която се намира държавата ни. Това, че той се оказва по-значим за опозицията и управляващите от оня, в който са бабите от Стежерово, е симптоп, че скоро измъкване от дупката няма да има.