Едва ли има проблем в българската история, който да е обсъждан толкова настоятелно, толкова дълго и да е така интернационализиран като възможния произход на безспорно най-значимия владетелски род в Българското средновековие. Естествено, проблемът за произхода на Асеневци се подклажда главно от оскъдните и неточни писмени извори за епохата, но в също толкова голяма степен и от съвременни политически интереси.

Две са най-обсъжданите хипотези за произхода на Асеневци. Едната е представяна като неоспорима истина и поддържана от пропагандната и образователната машина на цяла една съвременна държава - поради някаква мода част от писмените извори за епохата говорят за "власи" южно от Дунав, от което трябва да се подразбира, че и Асеневци са поне със смесен произход. Тази "мода" продължава у предимно византийските писмени извори двайсетина години само (последните години на ХII в. и първото десетилетие на ХIII в.) и може да се смята, че на злоупотребяващите с нея съвременни отвъддунавски автори бе даден достоен отговор (Ив. Божилов, 1985). А и как иначе, като средновековните автори, които говорят за "власи" в началото на Второто българско царство, също толкова рязко се отличават от тези преди тях, както рязко се отличават и от тези след тях. Ако ще трябва да ги приемаме без тексткритика, то ще излезе, че т. нар. власи на юг от Дунав се пръкват от нищото някъде около 1185 г. и се разтварят светкавично в небитието най-късно при смъртта на цар Иваница Асен (октомври 1207 г.). Точно защото такъв развой на събитията противоречи на физическите, химическите и биологичните закони, по-горе заговорихме за "мода". Ключът към разбирането за идентичност на етнонимите "мизи", "българи" и "власи" е у Никита Хониат, който пише за наш късмет за "варварите от планината Хемус [Стара планина], назовавани първоначално мизи, а сега наричани власи". От особена важност е и допълнението на Теодор Скутариот към този израз: ". . . а сега наричани власи и българи". Идентичността на мизи и българи във византийските извори е отдавна и абсолютно доказана, което прави поне на научно равнище въпросът с така наречените власи да се приема за напълно решен. Мисля си, че това стана ясно дори само от съвсем краткото изложение тук.

По-сложен е проблемът с широко разпространената у нас теза за българо-куманския произход на Асеневци най-вече поради това, че зад нея стоят с почти безграничния си авторитет В. Н. Златарски и по-късно Ив. Дуйчев.

Така нареченият българо-кумански произход на Асеневци се основава всъщност само и единствено на две езикови догадки - предполагаемите тюркски имена Асен и Белгун. Не съществуват никакви други основания за тази хипотеза, която много често се представя като неоспорим научен факт. "Белгун", прякора на цар Иван Асен I, тук ще пропуснем, първо, защото се среща само на едно-единствено място - в Дриновия препис на Синодика на цар Борил (след 1211 г.), но също и защото дори и езиково, изглежда, ще можем да очакваме развитие по темата (въпреки Ст. Младенов, 1933). А и историческото обяснение на прякора със сигурност е повече от едно.

Да се спрем само на главното "доказателство". Личното име, прякорът или родовото име Асен е обяснявано всякак - куманско, прабългарско, изобщо - тюркско, китайско. Човек остава с впечатлението, че целта е била само да се измисли най-екзотичният произход, задължително и най-далече от българските земи. Цяло чудо е, че засега няма африкански и индиански етимологии.

Именно при търсенето на възможни успоредици за името е грешката на старите ни историци. За това си има, разбира се, разумно обяснение. Само археолозите работят често с успоредици и при тях е втора природа правилното им търсене. Историците търсят успоредици значително по-рядко - как беше там за повторението и майката на знанието... Основно задължително правило при търсенето на успоредици е предпочитането на най-естествените от тях, на най-близките по-място и по време.

Та ето какво, изглежда, се е случило. Залутан в най-далечни аналогии, Златарски пропуска точно най-близката, а и най-естествена успоредица за името "Асен", което в Средните векове и поне за земите, които братята Асеневци владеят около 1185 г., се произнася като "Асян". Тази най-близка успоредица е в самия старобългарски език - прилагателното "асиян", при което, особено при изговор, и-то отпада. В Супрасълския сборник, старобългарски паметник от средата на Х в., има цяло изречение с това прилагателно - "... мъж некто от асиянъй земйе съй" (мъж някакъв от азиатската земя).

Прилагателното е заемка от средногръцки - assianos, сиреч азиатски, произхождащ от Азия. През ХII в. вече няма византийска провинция, която да носи това име, но като географско понятие Азия обозначава западната (по-скоро византийската част) на Мала Азия. Излиза, че няма нужда да търсим надалеч. Асян е първоначално прякор на Иван Асен I, може би и на баща му, и обозначава произхода на рода от малоазийските българи (в. СЕГА/ 10.12.2009). Практиката да се изпращат представители на негръцката аристокрация във Византия да служат в далечни от родните си места е повсеместна, а с подобни примери могат да се напълнят хиляди страници.

Такава хипотеза за произхода на родовото име Асен не е лесно да се обоснове категорично, но дори в този си вид е също толкова доказана, колкото и тезата за тюркския произход на родовото име. Всъщност е значително по-обоснована даже заради спазване на правилата за търсене на успоредици. Вярно, съществуват някои чисто езикови мъчнотии. Във всички писмени извори от времето на Второто българско царство Асен се изписва с ятова гласна. От друга страна, макар името "Асян" и прилагателното "асиян" да са се изговаряли еднакво, т. е. те са били на практика омофони, асиян се пише със старобългарската буква за я. Щеше да е по-лесно, ако можеше това да се напише тук, но мисля, че и така е понятно. Въпреки различния правопис замяната на я с ятова гласна е налице изцяло понякога, например в Супрасълския сборник, за който вече стана дума. Така затворихме предварителния доказателствен кръг - "Асян" се оказва точно прякор, произхождащ от прилагателното "асиян", като първоначално различният им правопис не е никаква пречка за идентифицирането им, понеже те често се пишат еднакво. Към това ще добавим още, че дълго време прякорът не се е пишел, а само се е изговарял, което, струва ми се, е допълнително в полза на тълкуването на личното и родово име Асен като произхождащо от прилагателното азиатски, т. е. който е от областта Азия, сиреч днешна Западна Мала Азия.

Вече няколко пъти стана дума за българите в Мала Азия, които са значителна част от населението на тамошните провинции. Хипотезата, която накратко бе изложена, предполага запазване на компактността на това население и през ХI-ХII в., което едва ли е проблем въпреки вероятно напредналия процес на асимилация.

---



Находки



Един безкрайно любопитен паметник бе доставен в Националния исторически музей през есента на 2001 г. При археологически обход в подножието на средновековната крепост до Килифарево, Великотърновско, е забелязана неголяма плоча от мек зелен туф с форма на трапец, която при почистването показва данни за надпис в средната си част (К. Хаджиев, В. Бараков, 2002). По всичко личи, че находката е от иманярски изкоп в самата крепост. Естествено, като случайна находка винаги ще се поставя въпросът за автентичността на плочата, но поне засега няма причини за отхвърлянето на паметника.

Разчитането на краткия надпис след развързването му е "† Асен цар", а е датиран най-късно до 1256 г. Изследователите избягват категоричен отговор на въпроса за предназначението на плочата, очевидно в очакване на мащабни разкопки на Килифаревската крепост, които заедно с повечко късмет биха разкрили първоначалното място на плочата с надписа, а следователно и нейното предназначение. Характерната форма на плочата обаче подсказа, поне засега, че това е част от съставно надгробие. Такива надгробия, образувани обикновено от три плочи, за удобство се използват по-рано през Средновековието (общ преглед за Търновград - Я. Николова, 1973) за разлика от по-късните надгробия, които са едноделни (за земите на север от Дунав - М. Попеску, 1985). Няколко гробни камери, разкривани от автора на този текст, също потвърждават относително ранната датировка на съставните надгробия и обясняват функционално плочата от Килифарево.

Трапецовидната форма на паметника го определя като разположен върху главата на погребания. Кръстовидния надпис ще приемем като допълнително указание за предназначението на находката. Няма как сега да се отговори категорично кой е "Асен цар", погребан под надгробието от зелен туф (впрочем доста любим материал за саркофази и надгробия през цялото Средновековие), но дали няма да се окаже един ден, че е самият Иван Асен I? По всичко личи, че натам отиват нещата май.