Да зарежеш завидни имоти и по-високи стандарти в друга държава, за да се впримчиш в недоимъка, пословичната безработица и безалтернативното ежедневие на Източните Родопи - само и само за да дишаш чистия въздух на родното село, звучи абсурдно. Обаче е факт. Няколко десетки семейства, установили се в Турция и добили тамошно гражданство, свиха отново гнездата си в Кърджали, в Кирковските села, в Ардинско...

Когато местните депесарски водачи пророкуваха обратна вълна на преселение от Турция към нашенско, хич не беше за вярване. Хм, предизборни мераци, подхилкваха се опонентите и припомняха стотиците фантомни гласоподаватели, фигуриращи дори и след последното преброяване в списъците. Известно е, че след "голямата екскурзия" през смутното лято на 1989-а Кърджалийска област намаля два пъти откъм население. Тъжно е, когато пътуваш из Родопите и пред очите ти зеят полуразрушени изоставените от изселниците къщи по на два и три ката, или край пътя видиш запуснатите и тревясали турски гробища, на чиито камъни са изписани български имена... "Хубавото е, че



раната е зараснала и обидата е забравена",



казва Шефкет Османов. Той е от хилядите български турци, принудени насила за ден-два да съберат най-необходимото и да напуснат страната. Шефкет се е установил в турския град Бурса и за около две години е вдигнал 5-етажна къща на собствен парцел. Върнал се е преди 15-ина дни в село Боровица, Ардинско, за да довърши строежа на българския си дом. Онзи ден в проливния дъжд майсторите вече правеха дървената конструкция на покрива, а стопанинът гледаше нагоре с присвити очи.

"Тъкмо построихме етажа през юни 1989-а и старшината в Млечино /тогава селото беше център на селищна система, бел. авт./ ми нареди да събирам багажа и да се изнасям, обясни ми как и откъде да получа паспорт за чужбина", спомня си 53-годишният мъж. Въпреки годините, преживяни в Турция, той е запазил чудесен български език и с удоволствие го говори. А и многохилядната колония от Ардино в Бурса сякаш напук говори често на български, може би така поддържа формата.

"Карах автобус тогава и познавах хората в целия район. Когато старшината ме спря и ми каза това, се връщах от Ардино. Беше ме страх дори да попитам защо, а и той не смееше да ме погледне. Оставих автобуса, прибрах се вкъщи и казах на жената...Писъци, плачове...На третия ден, както беше по заповед, натоварихме каквото можахме на ладата и потеглихме. Четири дни се точеше керванът до капитан Андреево", спомня си Шефкет. Оттам нататък сюжетът за семейството му е същият като на всички останали - старт от нулата, в началото мизерстване в едностайна квартира, търсене на работа от сутрин до вечер, после първата заплата, първата покупка и т. н. Едната дъщеря останала при мъжа си в Хасково, другата и синът тръгнали с родителите си. След три месеца ходене по фирмите Шефкет намерил работа като шофьор в градския транспорт на 2-милионния град Бурса, в който разстоянията са огромни. Връщал се като пребит от умора.

"Лягаш, но не можеш да заспиш - акъла ти е в България, заспиш ли - сънуваш си селото, баирите, насън ти мирише на Родопи. Криле да имаш, че да хвръкнеш обратно, абе не се живее на чуждо място, бе, не те топли и работа да имаш, и парите да са ти много!



В чужбина си чужд и анонимен,



а тук отвсякъде те срещат приятели и познати", с полуусмивка разказва мъжът. Работил и като шофьор на товарна кола в голяма фабрика /Бурса е най-големият център на Турция в леката индустрия/. После близо 3 години живял сам в Истанбул и карал автобуси до Югославия и Русия, фрашкани с куфарни търговци с чували и денкове стока от истанбулската Капалъ чаршъ. "Най-трудно беше да се пребориш с крайпътната полицейска мафия при преминаването през България и Румъния, видят ли турска регистрация, лакомията и обирджийството им ставаше страшна", разказва шофьорът.



Казано е, че камъкът си тежи на мястото,



така простичко Шефкет отговаря на въпроса защо оставя голямата и напълно обзаведена къща в Бурса и се връща в това забутано селце.

"За нищо на света не бих отишъл в Турция сега - не само заради икономическата криза в момента и скъпотията, ние селските хора сме свикнали да сме си у нас, на село, на чист въздух. Ако в Турция обаче само мързеливите са безработни, в България не може лесно да намериш работа, това е най-лошото", казва той. И допълва, че най-голямата поразия е ликвидацията на ТКЗС-та. Но е оптимист за бъдещето на България: ще се оправи, и ще стане много по-добра държава от Турция, и все повече изселници ще се завръщат по родните си места, пророкува той. Съберат ли се нашенците в Бурса напоследък, все за връщането си приказвали и кроели планове. "Как ще живея на село ли, ще си купя две крави и ще си произвеждам всичко домашно, виж какъв двор имам и какви планини са горе, като имам ядене и пиене, какво повече ми трябва", казва Шефкет и поема с пълни гърди студения въздух на родното село. На баналния въпрос дали носталгията и любовта към родината го карат да хване обратния път той отговаря: "Че как да няма любов,



родина е това, всички ме познават и ми е мило!"



Все така в дълбоко патриотичен дух минават разговорите и в село Брезен, което се намира по обратния път към Кърджали, но през колко села, не може да се каже - табели няма. За липсата им в Кърджалийско има две правдиви версии - че са плячкосани от любители или че са прибрани още през 1989-а от отчаяни бежанци. За спомен ги скатавали предимно пътните строители, натирени вън от отечеството.

Особено положителен образ в Брезен се оказва дядо Исмаил Хаджимурат. Старецът е на 91 години и се хвали, че акълът му чатка безотказно. Дошъл е на приказка при друг възвращенец от Турция. Старецът информира, че селото му е като изметено от тайфун - едва 4-5 семейства живеят там. И той се озовал в епицентъра на дългите кервани през онова лято. Децата му го отвели в Бурса. През 1993 г. дошъл в Кърджали да си търси пенсията. Мотали го цял месец, а после се впуснал да си урежда двойното гражданство, но без успех. "Върнах се в Бурса, ама не ме свърта, нито мога да миткам по улиците, нито има с кого лаф да обеля, разправя дядото и размахва бастуна." В турския има израз "изяде ми главата". Та мисълта за родното село му изяла главата на бай Исмаил и се вдигнал той, и право в Брезен. "Ако ме питаш имам ли си някого тук, нямам, булката умря, децата са там още, аз живея при брат ми", уточнява той. Таман се натоварили да вървят към Турция през 1989-а, жена му починала. "И по-добре, че се отърва, иначе



там щеше да й е по-тежко, преселване в чуждо е това",



казва неочаквано вдовецът.

Душеприказчикът на дядо Исмаил е Исмаил Изетов. Бил е 18-годишен, когато през 1971 по силата на двустранната спогодба за изселничество се озовава с родителите си в Турция. Изумително е, че не е забравил българския език. А от там пък е донесъл съвременния турски, който, общо взето, е неразбираем за българските турци. С друг един характерен турски израз започва разказа си младият Исмаил - "очите ми останаха обърнати назад". Все за Брезен мислел. Отличен ученик тогава, вместо да запише университета в София, той се видял принуден да работи в текстилната промишленост в Бурса. После подкарал булдозер. Този 49-годишен мъж явно предпочита да се изразява с лексиката на румелийските песни.



С драмата на славея, заключен в златен кафез,



той обяснява и личната си драма на изселник. Исмаил разказва, че само малката му едноетажна къща в Брезен може да замени всичките луксове на апартаментите и вилата, които си е построил в Бурса. Четиримата му братя останали там, а сестра му живеела в Германия. Домът му на село е наистина уютен, все още го довършва - неотдавна сложил теракота на пода, излял голяма мивка и плотове от двете й страни, сложил врати и дограми от хубаво дърво. И още мирише на свежо варосано. Около него се суети съпругата му - върнал се преди 5 години, а преди две си намерил булка местна девойка. За да вдигне тази къща, сринал до основи старата, спретнал дворчето и оградата. Не се чувствам самотен в иначе празното село, тежи ми само, че няма работа, а искам и мога още много да работя, казва Исмаил. Говори като човек от големия град: искам да съм полезен на българската икономика, казва. Той обаче не губи оптимизъм - нали съм си у дома, всичко ще се оправи, утешава се сам. Едва споменал, че е бил солист в хора при Федерацията на балканските изселници "Балгьоч" в Бурса, запява една песен, свидна на всички от кърджалийската диаспора в Турция и другите краища на света. В нея се пее за Кърджали, за река Арда, над която са литнали птиците, за годеници. "Кой ще иде в Кърджали, град на брега на Арда, кой ще каже на тъжната майка къде е Юсуф...а ние сме все така луди и млади", пее Исмаил и гласът му става особено драматичен пред репортерския касетофон. Така с песен на изпроводяк и с много дъжд Боровица и Брезен остават в планината, при която родопчани винаги се завръщат...