Т. нар. Куц Маргин - бившият военен Атанас Стоянов, застрелял строителния предприемач Стефан Матрачийски, стана поредният успех на министър Цветанов и полицията. След тридневно издирване човекът беше заловен, след като жена му предпочете да сътрудничи с властите, вместо да бъде ятак на очевидно излезлия от релси и извършил престъпление неин съпруг.

Мен обаче цялата случка ме заинтригува с друго, ще кажа с какво. Въпросният жител на Костенец, г-н Стоянов, поне според сведенията в медиите, не бил агресивен тип. Не се е отличил досега с бабаитлък в местните дискотеки, не е тормозил съседите си, не е пращал жена си или близките си често в болница поради присъщата в някои части на обществото ни дървена семейна педагогика. Съпругата му, с която живее разделен, го описва като иначе спокоен човек.

Но какво превръща "иначе спокойния човек" в убиец и похитител? Пенсионираният Атанас Стоянов не само уби бизнесмена със законно притежавания си пистолет, ами отвлече и секретарката му, беше се запасил с патрони, кри се три дни, а неадекватното му състояние със сигурност беше сериозна обществена заплаха.

Как така



внезапно изтрещяват люде,



които очевидно не са се готвили и не са мислили себе си като фигури от обратната страна на закона? Защо изтрещелите се множат? Че се множат, вярвам, забелязвате и вие без статистика, макар и статистиката да е на това мнение. Доказва го броят на самоубийците ни. Тези хиляда и неколкостотин опита годишно не са малко, но както признават специалистите, те са само регистрираните опити. Част от самоубийците просто избират да изчезнат, за да не бъдат открити и обременяват близките си.

Конкретният случай - един пенсиониран военен, изпаднал в очевидна депресия поради семейни и бизнес проблеми, живее от месеци самичък в къща накрай село, почти като отшелник. Имал фирма за дървообработка, но бизнесът не вървял, теглил голям кредит, не можел да го обслужва, бил пред фалит, щели да му вземат къщата. Между другото убитият, г-н Матрачийски, известен в околността бизнесмен, също имал своите бизнес проблеми, макар по-малки. Наложило се да съкращава хора, да закрива дейности. Това, че е заявил на близките си как отива да плаща заплати, пък избрал да се уедини в селска местност по вечерно време със своя служителка, не е, разбира се, никакво престъпление. Но също е белег на лек, как да го кажем, дисонанс, или дефицит - в една образцова житейска хармония, каквато би нарисувал някой сценарист на реклами.

Как такава почти невинна, в други случаи по-близка до хумора ситуация в тази фатална вечер е довела до убийство? Пенсионерът светнал с фенерче, Матрачийски се ядосал и му разбил лицето, първият застрелял втория с четири куршума така бързо, че вторият, също притежател на законен пищов, нямал време да го извади...

Лесното е да кажем - виновна е кризата. Хората са депресирани от безпаричие, избухват лесно, а притежанието на оръжие прави конфликтните ситуации подобни на масова игра с пиратки в бензиностанция.

Отговор правилен, освен това, както вече казахме, лесен. Но недостатъчен. Защото съдържа продължителния икономически спазъм, в който тъне милото ни отечество, но не дава представа за други нищети. Назовавам ги с неудобство - нищети на ценности като толерантност, вяра, уважение към чуждата, колкото и да е скромна, автономия... Назовавам ги с неудобство, защото звучат като дидактични фигури, а не като нещо, което наистина липсва.



Само че си липсва



Подобни конфликти говорят за едно: в представите не само на трагичните двамина от горния случай, но и в нашите представи светът се състои от злодеи. Тези злодеи могат да са около къщата ти с една-едничка цел - да крадат или за друга някаква поразия. Затова е добре да си въоръжен. Трябва да си готов за бой дори ако си решил да търсиш романтично усамотение. Никога не се знае. Правото се доказва с елиминиране на противника.

Само че това е право на гърч, не на достойнство.

Като казвам гърч, се сещам за едного, който беше направил изкуство, при това забележително, от правото си на гърч. Става дума за руснака Пьотр Мамонов, лидер на една от най-самобитните рок групи от 80-те в Русия - "Звуки Му". Номерът на Мамонов беше, а и още е да се гърчи по неописуем начин на сцената, когато пее. Когато не пее, също. Уникална картинка е, винаги буди букет от смесени чувства, сред които липсва единствено равнодушието. За немасовите все пак свои фенове Мамонов е великан и гений, за останалите е илюстрация на дистрофик, мъчен от язвена или бъбречна криза. Понеже е прието да се споделя, ето за желаещите образец на изкуството му http://www.youtube.com/watch?v=t_0aXsWPltk&feature=related.

Аз лично го харесвам, дълго се чудех в какво му е чарът. Чудят се и музикалните критици. Без да претендирам за изключителност, ще рискувам да предположа. Чарът му е в това, което прави от моралния спазъм или от мърдането под диктата на цензурата култура - а то е естетизацията - дори на правото на гърч.

В изкуството това понякога е продуктивно.

Когато обаче такъв спазъм поразява цели общности, няма нищо хубаво. В такива случаи и да заловиш престъпника, остава чувството за празнота. Чувството, че лекуваш гърч с белезници, и терапията ти неизбежно издиша.