-- визитка --

Борис Данаилов е роден 1951 г. в София. Завършва Националната художествена академия, специалност изкуствознание. Директор е на Националната художествена галерия (НХГ) в периода 2002-2009 г. В момента именно в нейните зали тече изложбата на скулптурни творби на Едгар Дега, чийто куратор е той. Преподавател по история на изкуството в Нов български университет.

---

- Г-н Данаилов, като бивш директор на национален художествен институт, привърженик ли сте на проекта за български Лувър?

- Стига с това комплексарско име. Български Лувър! Смешна и донякъде провинциална изцепка, направена още от Ганчо Карабаджаков, заместник-министър по времето на Абрашев. Но не щеш ли това изхвърляне се попи и от медиите, и от следващите мандати управленци. Иначе проблемът в момента е, че не е ясно какво всъщност ще се строи. Какви ще са функциите на сградата? На каква идея ще е подчинена? В съзнанието на отговорните фактори продължава да властва стереотипът - дай първо да построим зданието, а после ще видим с какво ще го пълним. От това именно се оплакват и архитектите - нямат точно задание. В съвременната проектантска музейна дейност се работи по точно обратния начин - понякога се стига даже до това, че се проектират зали спрямо дадено художествено произведение, а не обратното. Да вземем Лувъра (но истинския!). В новото крило "Денон", където е изложена френска готика, всяка една зала е съобразена с творбите в нея и във всеки салон има табелка с имената на архитекта, дизайнера, автора на осветлението и т.н. Самото вътрешно оформление се третира като произведение на изкуството, подчинено на дадена идея. А да се прави музей ей така изобщо, е доста повърхностно. Това че от ХVIII в. до наши дни една голяма част от важни обществени сгради са трансформирани в музеи, е факт. Но вече сме ХХI век и оттук насетне властва различна тенденция, а именно да се създават музейни институции, които се разполагат в специализирано построени за целта сгради.

- Какво се очаква да има в новия музей?

- Всички това се питаме? Инициаторите на проекта дават мъглявия отговор, че там ще има събрана една голяма колекция от всички видове изкуства... Но нека поразсъждаваме. За съжаление, в Галерията за чуждестранно изкуство няма изобилие от шедьоври. Има няколко прилични колекции, но не може да очакваме в кратки срокове да се сдобием с толкова прочути творби, че да изградим гръбнака на някаква представителна сбирка, която обхваща световната история на изкуството, така както тя съществува в 20-те най-големи музеи по света... Няма да постигнем реализирането на същите функции, които изпълняват големите европейски музеи. Има и друг сценарий - да се покаже в разширен вариант Националната художествена галерия, т.е. основно българско изкуство и като бедни роднини към него да се присламчат чуждестранните колекции.

Това по принцип е възможно, но е доста компромисен вариант - в крайна сметка това е механично разширяване на музея, като отново изпускаме функциите на големия европейски музей. Не можем да организираме бързо представителна колекция на съвременно българско изкуство, защото от 20 години държавните фондове нищо не са купували. Ако случайно Министерството на културата успее да реализира откраднатия от мен проект за Музей за съвременно изкуство "Софийски арсенал" може би ще може нещо да се направи в тази посока.

Но имаше и още по-налудничава идея - в т.нар. "Лувър" да се комбинира колекцията на НХГ с произведения, които са в залите на Националния исторически музей. А това ще промени акцента на музея, който ще падне върху археологията, която е силна и мощна. Тогава българското изкуство ще бъде стеснено и смачкано; то ще се изгуби сред богата праистория и антично минало, сред изключително интересни експонати, включително и изобразителни, от древността и античността. Да се твърди, че българското изкуство от 1878 г. насам е продължение на тези отминали епохи, е несериозно. Най-безумната идея, която съм чувал обаче, е свързана с възможността от криптата на "Св. Александър Невски" да бъдат извадени иконите, т.е. - да се лишим от най-представителното място за експониране на старо българско изкуство. Така че дори не мога да предположа някакъв отговор на въпроса ви.

- Министър Рашидов увери, че градските галерии ще се разделят охотно с част от фондовете си.

- А защо трябва да го правят? Те не са длъжни. Точно обратното. В рамките на европейския континент има някъде между 25 000 и 30 000 общини. Толкова са и музеите. Това съвпадение не е случайно. В момента преобладава схващането, че музейните ценности трябва да се съхраняват в близост или на местата, където са намерени. За тях се грижат институциите, които са близо до тях и които се занимават с откривателска, охранителна и експозиционна дейност. Разместването на националния фонд от художествени произведения според прищевките на един или друг министър означава срутване на цялата музейна система. Ако се върнем към европейската идея за мрежовата музейна структура, можем да открием и друг ефект от присъствието на музейната структура в живота на социума - мобилността.

- Какво значи това?

- Значи да вземеш самолета и да отидеш там, където има интересно събитие. Ето, преди няколко месеца мина огромна изложба на Салвадор Дали в Истанбул. Колко му е да запалиш колата... Ако аз, примерно, искам да видя едно велико произведение на братята Ван Ейк, ще отида в белгийския град Гент, защото то е изложено там, на мястото, за което е било предназначено (имам предвид Гентския олтар в късноготическата църква "Св. Бавон"). Там то стои великолепно и никой няма намерение да го праща в Бритиш музеум или където и да било другаде. В Европа съществува сериозно придвижване на хора, които са склонни да пропътуват хиляди километри, за да видят онова, което ги интересува. Именно многобройните малки, но интересни музеи, където човек може да види конкретна работа са базата на културния туризъм. Затова смятам идеята да се концентрират художествени ценности на едно място за налудничава или във всеки случай за назадничава. И какво? Събираме тука всички произведения накуп, обикаляме покрай музея, бием се в гърдите и викаме "Булгар, булгар!"

- Значи според вас е по-разумно усилията да се насочат към мениджмънта. Кое може да управляваме успешно и да изнасяме навън?

- На практика всичко, което притежаваме. Средновековно изкуство например. Досега имаме две невероятно успешни и печеливши изложби. Едната беше през 2003 г. в много знаково място - музея "Амброзиана" в Милано, който е под управлението на папската институция. Там има творби на всички велики художници на италианското Възраждане. Направихме една великолепна експозиция, в която иконите бяха наредени между произведения на Леонардо да Винчи, на Рафаело, на Кореджо; беше прекрасно. Ето един печеливш проект. Миналата година приключи изложбата на българската икона в парижкия замък "Венсен". Огромно посещение - над 200 000 души. Отново престиж и немалки печалби. В Бон съм бил куратор на мащабна изложба на тракийско изкуство - 2800 експоната, организирани върху декари площ. Пак висока доходност и небивал интерес. Можем да показваме античност, праистория, Византия, както и съвременно изкуство. Заедно с Гърция и Румъния направихме изложбата "Балкански модернизъм", която обиколи и трите страни - навсякъде с успех. Така че е напълно възможно. Въпрос на договаряне и на труд. И на преодоляване на съпротивата, която е преди всичко тук, на местна почва.

- С какво е свързана?

- Съображенията са провинциални. Общо взето позицията е: те чужденците трябва да дойдат тука, а не ние да им носим на крак експонатите си. Дотук добре. Ама за беда никой от Амстердам не проявява желание да пътува специално в Преслав, за да види керамичната икона на св. Теодор Стратилат. Ей така, да вземе самолета, да си търси местен транспорт, да спи в третокласни хотели - просто защото е ценител. А и по какъв начин този ценител ще е разбрал, че тази икона е толкова важна? Трябва да направиш един куп дейности около музея, около мястото, където се намира, в целия регион, ако щете, че той да стане привлекателен и хората да се отбиват специално заради него. Пътуващите изложби са индикаторите, които посочват и донякъде изкушават културния турист за избора на направление. Но когато дойде тук, на място, действителността направо го отблъсква.

- Вие доведохте една такава изложба в София. Струваха ли си почти двете години труд по подготовката й?

- Струваха си, защото отново има опашки пред Националната художествена галерия. Щеше да е невъзможно да се справим без Френския културен институт, който пое голяма част от финансовите задължения. А тежките неща по експонирането на всяка пътуваща изложба са няколко. Първо - застраховките, второ - евентуално наемът, и трето - пътят. Всичко това качва неимоверно много цената. Рано е да се прави финансова рекапитулация. Но като гледам посещенията, предвиждам, че зрителите ще са над 20 000 души. Което е своеобразен рекорд за институцията.