|
| Михаел Щюрмер |
Но стъпихме ли ние в обетованата земя на Европа като единен глас, като един телефонен номер за външната политика, като общи интереси и съгласувани действия на световната арена? Лутайки се из пустинята през последните 20 години, ние така и не открихме земята, където изобилстват млякото и медът - Евросъюзът си остава същата неповратлива машина.
Разширяването след 1990 г. бе необходимо, но не по-малко важно бе задълбочаване на връзките, за да се предотвратяват безизходните ситуации.
Задълбочаването обаче така и не започна,
защото трябваше да се изясни какво всъщност сме имали предвид под понятието "все по-тесен съюз".
Иронията е в това, че отговорът на този въпрос още повече би разделил европейците. Ето защо разширяването на ЕС вървеше с бързи темпове, а мнозинството европейци, стари и нови, се радваха, че избягват мъките по задълбочаването на отношенията. Каруцата вървеше преди коня и за това трябва да се плати немалка цена. Разширяването вървеше за сметка на задълбочаването.
Конституционният договор, съставен от не по-малко от 100 мъдреци, се оказа неубедителен за холандците и французите. Последвалият Лисабонски договор е негова козметична версия. Казано накратко, това, което ние получихме, бе отговор на нашите молитви, но не и това, за което ние толкова страстно се молихме.
Разочарованието се носи из въздуха. Виновни за това са историята, географията и липсата на истински лидери. На европейците им е трудно да се справят със собственото си минало, което навярно е твърде тежко, за да извлекат днешните поколения полза от него.
През 1945 г. победителите от Втората световна война откриха, че не ги обединява нищо друго освен борбата с Германия и безусловната й капитулация. САЩ и Съветският съюз взаимно се заплашваха, а скоро съперничеството им се разпространи на огромна територия от Китай до Близкия изток и от Берлин до Африка. По странна геополитическа логика Берлин, който през 1945 г. бе само купчина развалини, стана катализатор на Студената война и фактически на възраждането на Европа, започнало благодарение на САЩ. През 1948 г. САЩ приеха "плана Маршал", в чийто център се озова немската марка. Като ответна мярка Сталин напълно блокира достъпа до Берлин, оставяйки само въздушен коридор. Обсадата продължи 9 месеца, но скоро Хари Трумън изпрати два бомбардировача В-52 на околосветски полет без кацане, обявявайки, че те имат ядрено оръжие на борда си. Стопанинът на Кремъл разбра посланието на демарша. Неустойчивото равновесие от времето на Студената война се крепеше на постоянно разширяващото се взаимно сдържане - благодарение главно на ядрените въоръжения. Когато през 2007 г. ЕС отбеляза 50-годишнината на Европейската икономическа общност, почти не се споменаваше фактът, че някои американци имаха заслуги за нейното създаване.
Но за всичко трябваше да се плаща. Цената на американската опека се състоеше в това, че европейците не чувстваха необходимостта да пораснат. Северноатлантическият договор бе подписан през април 1949 г. В навечерието на това събитие Хари Труман и държавният секретар Дик Ачесън поканиха външните министри на делова вечеря и им направиха предложение, което нямаше как да бъде отхвърлено. Америка ще защити Европа от Сталин и от нацисткото минало, при условие че Германия - повалена, но не изоставена - ще бъде приета в зоната на бъдещото икономическо процъфтяване под закрилата на САЩ, а значи и на НАТО.
Съчетанието на прозорливост и реализъм
бе най-силното качество на следвоенна Европа. Но заслуга за това имат повече американското политическо ръководство и американските национални интереси, отколкото европейската мъдрост. През 1949 г. в атмосфера на сътрудничество и дори на задълбочаваща се интеграция идеята се материализира в Римските договорености - грандиозна сделка между германската промишленост и френските фермери.
Но интеграционните договори не отмениха историческото наследство. Фразата "все по-тесен съюз" от преамбюла на Римския договор се тълкува по различни начини. Французите се надяваха да съхранят колкото се може повече минала слава, докато германците искаха колкото се може по-бързо да забравят за унижението от миналото. Но по-важно е друго. Доколкото отбраната на Западна Европа зависеше от масираното американско военно присъствие и от американското ядрено превъзходство, европейците не можеха по същество да влияят на най-съществените параметри от собствената си сигурност. Те не можеха да си позволят да разработят обща външна и отбранителна политика.
Междувременно европейците толкова свикнаха със собственото си безсилие, че след 1989 г. всички опити да изработят обща външна и отбранителна политиката и поне обща структура на сигурността и отбраната,
в най-добрия случай оставаха нерешителни
Европейското отбранително ведомство получава жалка част от общия бюджет. А на практика ще трябва да се създава общо разузнаване, обща стратегия и общи въоръжения - с една дума трябва взаимно доверие.
Все пак ЕС показваше силните си страни и през 1973 г. към него се присъединиха дори англичаните - вечните евроскептици. Вярно, те подсилиха партията на скептиците в Евросъюза и разглеждаха Европа повече като постоянно разширяваща се елитна търговска зона, отколкото като център на силата.
Докато вървеше съгласуване на Европейската валутна система (ЕВС) по оста Бон-Брюксел-Париж, съветската империя се разпадна. Правилата на играта се промениха в две посоки - разширяване и обща валута. Франсоа Митеран и Хелмут Кол изразиха общите опасения, че след края на Студената война, старите демони отново може да се надигнат. Освен това френското правителство се стремеше да се отърве от доминирането на германската банка и Бундесбанк - "чудовището от Франкфурт". Внимателно подбирайки думите, Митеран и Кол заявиха, че единната валута е необходима, за да стане европейската интеграция "необратима". Оставаше обаче едно противоречие - доверието стигна до приемането на обща валута, но то бе недостатъчно, за да се стигне до договореност по управлението на европейската икономика. Политическите технолози, които стояха зад създаването на ЕВС, не се вълнуваха, че от обединението на противоречиви монетарни и морални устои общата валута може и да не издържи, щом се окаже под вътрешен и външен натиск.
Какво очаква Европа след радикалната трансформация? Ще продължи ли съюзът да се състезава в леката категория? Или той ще стане нещо по-голямо от простия сбор на съставляващите го части? Едно е ясно - Европа няма покровители. САЩ са в състояние на пренапрежение и повече не желаят или не могат да спасяват европейците от техните слабости. Светът плава из непознати води, ние навлязохме в епохата на глобализацията с нейните перспективи и опасности. Вече се чуват приближаващите конници на апокалипсиса - оръжията за масово унищожение, тероризма, слабите държави. Сега не е време за спорове на дребно. Наложително е да се даде правилен отговор на съвременните предизвикателства. Не се приемат никакви оправдания. Иначе ще се наложи да се плаща за всичко, включително и за собствената недееспособност.
---------------------
* Историкът Михаeл Щюрмер е бил съветник на бившия канцлер Хелмут Кол и е един от водещите германски политолози. Статията е част от доклада му на конференция "Европа сред Г-20", организирана от Аспен институт през април. Препечатана е от електронното издание http://www.globalaffairs.ru
|
| Преди дни френският президент Никола Саркози прие палестинския си колега Махмуд Абас, с когото обсъди близкоизточния мирен процес. На съвместната пресконференция Саркози заяви, че американското доминиране в преговорния процес не е дало резултат. Заради това Париж поема нова инициатива. Саркози заяви, че кани в края на октомври на среща в Париж основните участници в близкоизточния конфликт, а през ноември - по-широк форум, спонсориран от ЕС и с участието на Средиземноморския съюз. |
|
| Върховната представителка на ЕС по външната политика и сигурността Катрин Аштън, наричана още "външен министър на ЕС", разговаря с палестинче по време на посещението й в детски лагер в Ивицата Газа, организиран от ООН. През юли Катрин Аштън направи обиколка в Близкия изток и се срещна с лидерите на израелците и палестинците в опит да посредничи за възобновяване на прекия диалог между тях, който наистина започна в началото на този месец. Катрин Аштън ръководи новосъздадената Служба за външни действия, което е израз на ЕС да заиграе в по-тежките категории на геополитиката. Дали обаче ще успее? |
и никой не се брои за спасен. Па не е ясно и от какво са спасени. Щях да изпусна спасените виетнамци и палестинци, еле последните. 
Само заглавието на дописката ти съм дочел , Мишо . Отговорът ми е , Всичко е само , Въпрос на време , а останалото , Как ще сетим Основното противоречие . Глупак от Континента !??? ... 
