За 10 години домовете за деца у нас са намалели от 165 на 131, броят на отглежданите деца в тях е паднал от 12 609 на 7124. Дали зад тази обнадеждаваща статистика се крие ефективна държавна политика, или има друго обяснение? Достатъчно ли е направила държавата за изкореняване на проблема, така че все по-малко родители да изоставят децата си?

-------------------------

В началото на 2010 г. правителство прие стратегия, чиято цел е след 15 години всички малчугани да растат в семейна среда - ако не при биологичните родители, то при осиновители, приемни семейства или поне в малки домове за социални услуги от семеен тип. Стартът на деинституализацията започна ударно с новия Семеен кодекс, който влезе в сила от 1 октомври 2009 г. и вкарва в регистъра за осиновяване всяко дете, за което родителите не се поинтересуват в рамките на 6 месеца. Това даде шанс на над 1500 деца, които бяха затворени в домове, защото родителите са в неизвестност, но не са дали отказ. Още 1500 деца са интегрирани в семейна среда - близо 600 са осиновени, още толкова са върнати в семействата си, а над 300 са настанени при близки или в приемно семейство.

Големият проблем обаче си остава подкрепата на семействата в степен, която ще им позволи не само да задържат децата си, но и да им предоставят достойни условия за живот, така че да не ги изоставят. Защото сега някои малчугани живеят в собствения си дом много по-мизерно, отколкото връстниците им в домовете. Държавата плаща по 6710 лв. годишна издръжка за всяко дете в дом и по 6585 лв. за бебетата от 0 до 3 години. В същото време родителите, избрали да се грижат за децата си, имат право на едва 35 лв. месечно. Още по-сериозен е проблемът при децата с увреждания, за които почти няма осигурени условия за рехабилитация и социализация.

Социалните услуги, подкрепящи семействата, са изключително малко за 7-милионното население.



За цяла България има 6 звена "Майка и бебе",



където жени в нужда, решили да задържат децата си, могат да получат подкрепа 6 месеца, през които да получат психологическа помощ, да си намерят дом и доходи, евентуално да убедят близките да им помагат. Центровете за настаняване от семеен тип, където децата живеят най-много до 15 години, са 45 за цялата страна. Дневните центрове за деца с увреждания са 68. Приемната грижа набира скорост, но прекалено бавно. Центровете за обществена подкрепа са едва 59.

Отделно всички сякаш очакват единствено социалните служители да оправят нещата. В Държавната агенция за закрила на детето има случаи, в които прокуратурата отказва да се занимава със сигнали за деца, родили деца, с аргумента, че такива са традициите на ромския етнос. А Наказателният кодекс инкриминира съжителството с момиче под 14 г. Главният прокурор Борис Велчев беше потресен от констатацията на Българския хелзински комитет, че за 10 години в социални домове за деца с увреждания са си отишли над 238 българчета, а смъртта им в поне 2/3 от случаите е била предотвратима. Той призна, че прокуратурата е неглижирала тези случаи.

Домовете за деца с увреждания у нас са 25 и извеждането на сираците ще започне именно оттам. В тях се отглеждат над 1300 деца и младежи. Хубавото е, че вече и за малчуганите от тези домове, най-вече с по-леки или коригиращи се увреждания, вече се намират осиновители. През 2009 г. български семейства са осиновили 23 деца с установени проблеми, а чужденци - 24. Откакто през 2008 г. се задейства нов ред, при който случаите на осиновители от чужбина, готови да вземат дете с увреждане, се разглеждат с предимство, късмет да се сдобият със семейство са имали над 110 деца, обяви зам.-министърът на правосъдието Даниела Машева. "В последните години има много сериозен ръст на осъзнати млади майки, които раждат деца с увреждания и държат и се борят сами. Това е революция. Тази майка го прави с цялото съзнание какво я чака от тук нататък. Тя вече знае, че животът й се променя коренно, че няма подкрепяща среда в страната, че ще жертва мъжа си.



В последните 5-7 години стремглаво намалява броят



на децата с увреждания, оставени в домове", казва шефът на дирекция "Закрила на детето" в Агенцията за социално подпомагане Офелия Кънева.

Но входът към системата все още е широко отворен. "И няма как да бъде спрян, докато няма изградена пълна, добре работеща мрежа от различни разнообразни и взаимодействащи си социални услуги", признава директорът на дирекция "Закрила на детето".

На теория е много лесно това да стане. Например когато инициативна местна власт се бори за общинска субсидия или за държавно финансиране. Вторият вариант е защита на проект с евросредства по европейски програми. Проблемът е, че авансовите плащания са малки, в кризата се бавят, а като свършат, няма никаква гаранция, че държавата ще продължи да финансира доброто дело. По тази причина един добър проект на ексдепутата от НДСВ Марияна Костадинова в град Златарица - център от семеен тип "У дома" за 9 деца, е на път да бъде закрит. Там на децата са осигурени всички грижи плюс семейна сред, и това излиза с около 1000 лв. годишно по-скъпо от издръжката на дете в държавен дом.

Третият вариант са дарителските акции, но те са по силите на големите организации - УНИЦЕФ, SOS-селищата.

Фондация "Деца с проблеми в развитието" обаче е доказателство, че когато нещастието засяга лично човек, той е способен да направи чудеса. Тя е създадена от родители на деца с церебрална парализа, аутизъм, хиперактивност и др. през 2006 г. С дарения, доброволен труд и разбиране от страна на фирмите изпълнители те превръщат порутена сграда на Медицинска академия в Студентски град в център за терапия. Стойността на проекта е 130 000 евро.

Центърът работи от 2009 г. "Амбицията ни е до две години децата тук да получават всички терапии за развитието си, които имат връстниците им навън", казва Анита Кънчева от фондацията. През центъра вече са минали над 150 деца. Редовно го посещават тридесетина. "При всички



има невероятен скок в развитието - и физическо, и социално",



казват специалистите. Всяко дете минава на ден по две терапии - психологическа и физиотерапия - всяка по един час. Центърът обаче не може да получава пари от здравната каса за дейността си. В същото време Анита, както и повечето майки покрай нея са водили децата си на рехабилитация в държавния център в Красна поляна, където им се полагат по 10 дни терапия на месец. Но гимнастиката е 25-30 минути, времето не стига дори за подготовката на децата. А останалите процедури са по-скоро ненужни, защото не помагат за придобиване на необходими умения.

Освен това малчуганите имат нужда от ежедневна терапия, а не 10 дни в месеца. Родителите са убедени, че ако получават средствата, които държавата плаща за издръжка на едно дете в дом, и ги използват по свое усмотрение, могат да изберат много по-подходящи и по-ефективни терапии за децата си. Разбира се, парите трябва да бъдат отчетени, да се дават например под формата на ваучери. От центъра се поинтересували за процедурата за държавно финансиране, но се отказали, щом станало ясно, че държавата в този случай определя кой да управлява центъра им.

Издръжката на дете с увреждания в дом годишно е 7640 лв., или 636 лв. на месец. В същото време семействата, които са решили да се грижат за децата си с проблеми у дома, получават от държавата двойни детски надбавки, т.е. 70 лв. плюс 70% от минималната работна заплата, или общо едва 238 лв. Доста неефективни са и парите, които се дават за помощни средства, защото покриват по-евтините, които често са некачествени, правени по остарели технологии, неподходящи и дори измъчващи децата.

В центъра в Студентски град терапия и безплатни ортези получават 10-12 деца в продължение на година. Три вече са направили първата си крачка. Според Анита чрез адекватна и навременна терапия при много деца, които не са на количка, проблемите могат да бъдат компенсирани почти напълно. Тя е майка на близнаци - Стефан е здраво момченце, но за братчето му Живко всяка направена крачка е резултат от месеци борба. Със съпруга й са в основата на фондацията. "Не може да чакаме всичко на държавата. Трябва и ние да правим нещо. От всички институции съм срещала страхотно разбиране", казва тя. Анита смята, че държавата не е абдикирала от проблема,



просто не знае как да се справи



Нейното семейство е с финансови възможности, затова голяма част от терапията на Живко е минала в Германия. "Отиваме за по две седмици терапия - плуване, каране на колело всеки ден. Но те на практика обучават мен как да правя тази терапия. Питахме, ако трябва да останем там за година, но ни обясниха, че и там не се прави нищо повече. Следващия път виждат какво е постигнато и казват добре е или това трябва да се коригира. А у нас много често родителите изобщо не се допускат до терапиите", казва Анита.

Всеки месец Анита слага лист с разходите. Само наемът е 1100 лв. "Но по-добре с наем и с договор за 10 години. В Слатина и в "Надежда" общините дадоха сгради за социални услуги, хората вложиха средства и им ги взеха", казва Ани. Събират се всички родители и решават какво да правят, ако са останали пари от дарения - дали да намалят таксата за всички, или да определят някои деца да ползват терапиите безплатно. Има майка с две близначета с проблеми, друга, която сама гледа три деца. За да спечелят дарения за собственото си лечение, децата рисуваха картини, които ще бъдат отпечатани на коледни картички. Компаниите и институциите могат да купят от тях за поздрав към партньорите си и да помогнат. Има и отворен номер за SMS-дарителска кампания "Благодаря". Всеки може да помогне с по левче, ако прати SMS с текст: DMS DECA от всички мобилни оператори на номер 17777.



Осиновяването като най-добрата деинституализация



Илияна Кълева е единствената българка, осиновила 4 деца. Тя е на 48 г., педиатър, работи в "Бърза помощ". Отглежда ги сама в средностатистическа панелка от 60 квадрата с чист доход от 800 лв. на месец. Заради заболяване на костите Илияна отрано знае, че не може да създаде живот. През 2000 г. тя осиновява 5-месечния Иван. Детето развива тежка астма. "Сега, след упорита терапия, е в продължителна ремисия. Замислих се какво щеше да се случи с него в дом", казва тя. Когато Иво е на 5 години, поискал братче. Предлагат й Божидар от дома в Хасково.

Илияна е уплашена, когато разбира, че Божидар има голямо изоставане в обучението, тежка форма на мързеливо око и кривогледство. А е на 7 години и много малко може да се направи. След 3 години битки сега само очилата напомнят за проблема. "Той не познаваше нито цифри, нито букви. За Иво тежкият момент дойде, когато братчето започна да има съвсем неадекватно държание в тяхната група. Той не знаеше как да се държи с децата. Поведението му е трудно за учителите", споделя Илияна.

Покрай проблемите с Боги Илияна започва да се пита защо осиновителите имат право на майчинство само когато осиновяват бебета. По-големите деца имат дори по-голяма нужда мама да е близо до тях определен период от време. "Поне 6 месеца трябва да се дава на всички осиновители", предлага тя. Друго нейно предложение е социалните закони да се променят така, че родителите, които създават бебета на конвейр и ги захвърлят в институциите, да бъдат икономически обвързани - да плащат такси, да нямат право на никакви помощи и т.н.

Божидар е 6-о или 7-о дете от такъв конвейр и всички са по домовете - взимани, захвърляни, пак взимани и пак захвърляни. Тя е против настоящата политика на реинтеграция. "Абсолютна грешка е да се връщат тези деца в гетото. Напротив, в голяма част от случаите трябва да се прави всичко възможно те да се освободят от товара на биологичните родители.Тази реинтеграция губи времето на децата,



смазва психиката им и гълта огромен фонд държавни пари



Това, което трябва да се прави, е да се духа в платната на осиновяванията. И за родителите, осиновили деца, в определен период от време, поне една година, да бъде осигурен безплатен непрекъснат достъп до психолог", убедена е Илияна. Тя смята също, че е задължително и осиновителите да минават тежките курсове на приемните семейства. Така мнозина може да се убедят, че не е страшно да осиновиш по-голямо дете.

Преди година Иво и Боги се размечтават за сестричка. Откриват я отново в дома в Хасково. Дидка също е колкото тях и сега и тримата са в трети клас. Но когато отиват да я вземат, се оказва, че там остава братчето й Емо. "Иван ми каза: "Ние така ли ще оставим нещата, като семейство нищо ли няма да направим?" Така и той попада в голямото семейство на Илияна. И двете нови деца имат обучителни трудности и ще работят с ресурсен учител.

Те са поредното доказателство, че децата трябва да излязат от огромните институции. Според Илияна шансът на системата е да създава все по-добри условия за осиновяването и подкрепяща среда за тези семейства. През 2009 г. нейното домакинство например получавало помощ за отопление заради болната й майка. През януари обаче тя ги напуснала и сега се оказва без право на такава. Илияна разбира, че да осиновиш четири деца е въпрос на личен избор, както и да родиш толкова. Разлика в условията за помощ на пръв поглед не бива да има. На втори поглед обаче по груби сметки Илияна пести в момента на бюджета минимум 25 000 лв. годишно, с които той трябваше да покрива отглеждането на четири деца в дом. Без да се брои ефектът от това, че децата, отглеждани при нея, няма един ден да чакат отново помощ от държавата.