В началото на демокрацията внезапното усещане за свободно движение понесе на Запад всякакви българи. През 1989-1990 г. летище "Орли" в Париж се напълни с нашенци, които нощуваха по пейките, след като обикаляха през деня да се хванат на някаква работа. Повечето владееха френски, колкото да кажат едно "мерси". Хранеха се с консерви, миеха се на чешмите в тоалетните и се стараеха да издържат колкото може повече чрез стоическа пестеливост, защото бяха вложили финансовите си резерви в самолетния билет, който струваше тогава около 800-1000 лв. - висока сума за хора със скромни до момента социалистически доходи.

Първите никой не ги пъдеше, даже предизвикваха симпатия, защото до момента Западът критикуваше соцлагера, че държи гражданите си като в затвор и не ги пуска да видят как живеят по-богатите народи. Скоро обаче



започнаха да се появяват неудобства



Българите, превърнали в безплатен хотел чакалнята на летището, пречеха на пътниците, а и бяха непривлекателна гледка. Полицаите дебнеха някой да се отдалечи - например да отиде в тоалетната, - ограждаха куфара му с маркиращи ленти като изоставен багаж, заподозрян за бомба, и го взривяваха, след което отвътре се разхвърчаваха дрехи и провизии. Пострадалият излиташе от тоалетната да спасява остатъците от имуществото си и обикновено не му оставаше друга възможност, освен да поеме обратно към дома си с първия възможен полет. Официално нямаше дискриминация към българските имигранти, но властите бързо им намериха слабото място - удряха ги по тънкия джоб, за да им покажат, че мястото им не е в Париж.

Мнозина се справяха и с това изпитание, готови на лишения поради липсата на по-добра перспектива у дома. Имаше една образована българка, пристигнала с твърдото намерение да стане клошарка. Чела бе френска класика от ХIХ в. за вълнуващия живот на клошарите и бе решила да го изпита. Засели се най-напред под моста Алма - точно срещу българското посолство в Париж - може би за да чувства наблизо късче от родината си. Дипломати ходеха да я увещават да напусне недостойното си убежище, за да не излага държавата. Тогава още се смяташе, че България е от нациите със средно равнище на живот, където просията е непозната и срамна. За нашата парижка клошарка това бе желана екзотика и тя отпращаше с досада чиновниците, които й се бъркаха в живота. Скоро се премести под друг мост и следите й се изгубиха.

20 години по-късно България е член на Евросъюза, около милион нейни граждани са се пръснали по света, но колкото повече се сближаваме със Запада, толкова повече



ни напомня да си стоим у дома



Икономическата криза и стъписването пред прииждащите роми са важни, но не и първични причини. Проблемът е, че България се стреми да се впише в структури, измислени за богати.

Дори в условията на Шенгенската зона без вътрешни граници директивата на ЕС 2004/38 за свободно движение поставя невидими бариери пред европейските граждани, чийто стандарт на живот не е поне колкото на местното население. За по-бедните е определен максимален срок на пребиваване до три месеца, след което трябва да напуснат. 2004-та бе годината на "големия взрив", когато ЕС прие едновременно 10 държави и даде надежда за присъединяване 3 години по-късно на още две (България и Румъния). В общата еуфория малцина са си давали сметка, че тръгват на път, който може би няма да свърши. Директивата предвижда, че ако не ти дадат законна работа (никой не е длъжен), ако не си студент с гарантирана стипендия и с доказано високи доходи на родителите (по преценка на местните власти) или ако не си достатъчно богат, за да си плащаш всички сметки и да не тежиш на чуждата социална система, включително и на здравната, можеш да бъде отпратен отвъд националната граница, въпреки че уж е премахната. Правилото важи формално за всички европейци, а не само за България, Румъния и другите от Източна Европа, което създава илюзия за равнопоставеност. Който е беден, на практика получава правото да отива и да се връща, но не и да остава. В сравнение със стандарта в Западна Европа новоприетите държави от Изтока са бедни роднини. Изравняването на равнището на живот ще бъде дълъг и бавен процес, ако изобщо се случи, защото напредналите не чакат догонващите. Българите, чиито средни доходи са 10 пъти по-ниски от западноевропейските, би трябвало



да отложат поне с век своите права,



които по принцип имат съгласно директивата за свободно движение. Не им помага и Хартата за основните права, пришита към Лисабонския договор, защото и тя не отменя директивата.

Вестник "Монд" публикува неотдавна статия от административния съдия Марк Клемон под заглавие "Защо Европа да се тревожи от ромите?", която сякаш открива топлата вода: "Правото за свободно движение в ЕС е предназначено за най-богатите граждани на Съюза: свободата за установяване навсякъде по света не е проблем за най-богатите, но истинската проверка дали съществува такова общо право, гарантирано от Хартата за основните права в нейния чл. 45, може да се направи, като се види доколко европейските граждани с ограничени ресурси могат да се заселват свободно на територията на Съюза. Тук се сблъскваме с една от големите трудности пред европейското изграждане: гарантираните от договора свободи на европейските граждани често са сведени до пределите на техните икономически свободи."

Какво излиза? Махнаха ни визите още преди да влезем в ЕС. Щом ни приеха, ни пуснаха да пътуваме без паспорти и само с лични карти. Сега чакаме да влезем догодина в Шенгенската зона, за да не се налага да показваме на гръцката граница дори личните си карти, защото там няма да има КПП-та и граничари, които да ни спират. И въпреки това почти нищо няма да се промени, защото усетят ли ни, че свършваме парите, ще могат да ни отпратят законно. В интерес на привидното равноправие трябва да се отбележи, че същото важи и за западняците, които идват у нас, но дори пенсиите на най-бедните от тях са достатъчни, за да не падат под средното жизнено равнище на българите. Затова никой не ги пъди като натрапници, както става с бедните нашенци в чужбина. Единното европейско пространство няма да стане единно за българите дори и след 2014 година, когато ще паднат всички формални ограничения да си търсят работа във всички европейски държави наравно с местните жители. Имущественият ценз ще се запази за всички нежелани чужденци



с изключение на... най-бедните,



които са изпаднали от погледа на европейските законотворци заради прекалено ниското си социално положение.

Не бива да се изпуска една подробност, пише споменатата статия в "Монд": "Един румънец, който е гражданин на ЕС, се ползва от гарантираното свободно право на движение съгласно договора (от Лисабон). Щом има лична карта, може да обикаля всичките 27 държави на Съюза. Има право да остане във всяка от тези страни три месеца без никакви ограничения". По този начин всяка държава се е защитила от пришълци, падащи под стандарта на местното население. В същото време Евросъюзът като цяло не може да ги изгони, защото им дава възможност да циркулират от държава в държава.

По принцип пътуването е скъпо и това би трябвало да е бариера пред свободното движение на бедните, но не и пред онези, които са стигнали дъното. Точно те в лицето на неинтегрираните роми попадат в категорията "пътуващи хора". Местят се постоянно, препитават се с каквото могат и ако няма друг начин, са готови да преминават границите дори пеша. Впрочем не само роми, но и етнически българи са доказвали, че могат да стигнат пеша от България до Франция, гонени от крайна нужда, както е сторил още при комунизма един наш беглец, издал напоследък книги за своите приключения.

Има и нещо друго: директивата позволява неограничено пребиваване на самонаетите хора (онези, които намират начин да се самоиздържат), сред които попадат и просяците, и проститутките. Във Франция например не е забранена нито просията, нито проституцията на улиците, стига да не се практикуват агресивно. Държавата забранява трафика на хора и сводничеството, но просяците и проститутките обикновено твърдят, че сами си организират "бизнеса", и по закон не могат да ги санкционират. Така онези, които намират препитание на най-унизителното социално дъно, на практика са недосегаеми. Има такива, които печелят нелошо, и ако си направят и здравни застраховки, биха отговорили на всички законови изисквания.

Европа се намира в абсурдна ситуация, при която отхвърля точно желаещите да се интегрират, за да ограничи уж движението на неинтегриращите се номади, чиято битова култура влиза в конфликт с уседналото население. Резултатът е контрапродуктивен и лишава от смисъл голямата идея за премахване на границите в едно общо европейско пространство и за сближаване на социално-икономическото равнище в различните европейски региони. Ако има някаква полза от внезапно изострения европейски дебат за ромите, тя е в осмислянето на обединена Европа като разумна цел, а не като политическа пропаганда.