Ако си учил четири или пет години за нещо си във ВУЗ-а, примерно за социолог или антрополог, а сетне разнасяш кафенца около подстъпите към Стария град, значи си си изгубил времето. Девет от всеки десет завършили тези специалности в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски" са горе-долу на този хал. И много други от останалите ни ВУЗ-ове. Поне това показва рейтингът на университетите, от който личи, че четирима от всеки петима завършили не работят после по специалността си.
Я да си представим малко - доброто дете се е старало в гимназията, вземало е частни уроци, за да изкара по-висок успех, кандидатствало е после в университет, като фамилията с трепет и надежда е чакала резултатите, и - о, семеен възход, о, престиж, о просперитет!, - е било прието. Детето гордо, родата скромно се попохвалва тук-там: "А Мими следва антропология (информатика, икономика, филология), само шестици изкарва..."
Мими лети на крилете на успеха, кара студентския живот като всички; сесии, купони, любов, мечти за високото бъдеще... Един ден взема дипломката и тръгва да осъществява наученото. Обаче, оказва се - работодателите не подскачат от радост, като я видят, и не я назначават тутакси с брюкселска заплата. Или си имат вече нужните служители, или - по-често - си нямат, но са
в криза и режат щатове;
или просто им трябва някой да разнася кафета, а не да размахва дипломи. Мими се повърта два-три месеца, но семейството, изучило чадото с цената на много лишения, вече не го гледа като светла надежда, а като още една раздута сметка за парно или друга някаква тегоба...
И Мими поема - към сервитьорството, към Италия или ОАЕ, към други подобни дестинации, които не радват ни семейството, нито антропологията ни. Там някъде се задомява или не се, но назад не се връща. На нейно място тук вече разнасят кафета Джами от Шекер махала и Айсидора от Кения. Справят се. И са си на мястото. При тях понякога посядва на тъжно кафенце новодипломираният антрополог Петър, докато се чуди накъде да хване в тоз неуютен свят - ни работа, ни интелигентни гаджета останаха вече наоколо...
Има един чуден разказ от големия ни писател Чудомир - четете по-често този народен познавач; той седи в миналото, а гледа далеко напред, в бъдещето. Пък то е нашето настояще, май почти едно към едно. Разказва за едного с хубаво образование - Гунчо Карабойкин. Гунчо се не хваща на работа след учението, щото няма такава спроти образоваността му, а си гледа живота, докато майка му го храни и ходи задяната "като мъглижко магаре". Аз, дума Гунчо, с такова образование, все някога ще намеря служба като за мене.
Накрая чичо му го урежда да пази махленските бикове. Гунчо недоволен, учил друго. Дали поради недоволството, дали поради особености на Гунчовия и бичия нрав, но най-лютият бик веднъж задява Гунча за бузата с рога си и му я разцепва до ухото. Зашива го баба Дена с губерката. Обиден, Гунчо напуща службата и пак захваща да се развява: "Аз с това образование!"
- Не става тъй, момче!... Не бива тъй, санким - кори го чичо му в дюкяна. - Майка ти по чужди къщи изметува, а ти мотаеш крака от дюкян на дюкян. Не може тъй...
А Лъжлив Съби, изправен зад него, гледа върха на левия си цървул, смига и мърмори под нос:
- А, нищо му не е на момчето, то е с образование... и ценз има. Хайде, сега пък, като му лепна и бикът
още една диплома на бузата...
Всяка образователна система по света е сложен танц между здравословната консервативност и нуждата от модернизиране. Всяка е арена за битка между схоластични тенденции, присъщи на подобни относително автономни общности и радикален утилитаризъм, чиито крайности понякога могат да стигнат до изпращане на учените от БАН при картофите или селските бикове. Успешното сечение очевидно е дело на разумен баланс.
Но когато една наша система произвежда образовани младежи главно за износ, значи липсва този баланс, значи системата ни е неадекватна, значи наливаме пари и мозък в решето.
Дали не учим това, което трябва на страната, или страната не знае какво й трябва? Този въпрос си го задаваме - хора от много поколения - и го правим вече десетилетия. Гледам рейтингите на висшите училища, гледам и средното ни образование и ме мъчи мисълта за бръмтеж на празен ход. Така бръмчи мотор на нещо, чиято ходова част не е в контакт с предназначената й среда - я вода, я път, я друго. Вдигната е, виси, примерно, във въздуха. Пък моторът си боботи, иска гориво. Колко тестове набримчва питомецът по български език и литература, често целейки отговорите
на принципа "фифти-фифти",
за да излезе, че най-накрая не се е научил нито да мисли, нито да анализира, нито да обобщава? За колко неизвестни рови с помощта на частния даскал той в течение на години, за да се окаже сетне, че това никога не му трябва; че му е останало неизвестно и как да произвежда, и как да търгува, и как да бъде любезен със света или клиентите? Колко дискусии за или против "Закона божи" е заслушвал той по радиа и телевизии, за да види накрая, че за работни места е ставало дума, но той само е пресмятан като бройка към тях...
Образованието ни е досущ Гунчо. И се чудя дали пък бузата му не би била по-красива без учение и диплома, отколкото с такива...
На закуска, Луций Домиций ми предложи да облечем туники на прости ритори и да се поразтъпчем из Августовия Форум, за храносмилане и да послушаме градския плебс. Юпитере! В какво са превърнали форума на Божествения ми дядо! Той го издигна в мрамор и го подари на трибата „Долни Рим, Дистриктус Цезарис” или „DC”, както я знаят императорските куриери, за да се напътстват при комициите си от вида на красиви статуи и преторианци в пълно снаряжение. И днес се виждаха войници, но прекрасните статуи и фризове почти не се забелязваха от провесените по тях восъчни дъски, върху които бързописци записваха крясъците на тълпата. Мерзките приспособления не бяха окачени само по статуята на Венера, но подозирам, че не го правят от голяма почит към основателката на Юлиевия ни род. Попитах Нарцис, какви са тези хора? Магистрати, квестори, едили? Не можа да каже. И това е секретарят ми и пръв министър, когото лично освободих от робство и скопих, за да не се отвлича от благородното си задължение да ми служи? Луций знаеше повече. Наричали ги „сисадминиди”, някога били малка каста от жреци-звездобройци в Партия, но после чули за свободата на словото в моята империя. Тогава Нарцис доказа, че не яде даром хляба си на пръв министър. Извика един центурион и му заповяда надвечер да окове сисадминидите и да ги отведе да пренощуват в големия бестиарий до лагера на преторианците. На сутринта да ги разходи до Тарпейската скала и след като се насладят на една-две екзекуции, да ги доведе в двореца. Като Велик понтифик, ще им направя предложение, на което няма да откажат. Ще учредя нова жреческа колегия и ще им дам ученици, които да им помагат в правенето на копия от всяка дъсчица на форума, за императорската библиотека. Ще ги нарека с латинското име „модератори”.
Глъчката на форума бе неописуема. Както обикновено, навсякъде се чуваха имената на прочути колесничари, атлети и гладиатори. Така бе, откакто ми хрумна щастливата идея да основа случайните игри, Спортула. Но тази сутрин едно друго име звучеше над обичайния шум, това на генерал Борисов, легат на Мизия и прокуратор на Тракия. Име, което чух за първи път от незабравимия си брат Германик по времето, когато командваше Рейнската ни стража. Тогава Борисов не бе генерал, а млад офицер в Legio XXI Rapax, Стремителния и не се казваше така. Войниците го наричаха Пантерата, заради уменията и храбростта му. Едва когато се върна в родната си Мизия, хората отново започнаха да го зоват не с името на тропическата голяма котка, а с рожденото му, произлизащо от това на барса, леопардът на високите планини. В безвремието на лудия Калигула, Борисов стана командир на частна кохорта и известно време пазеше живота на сваления тракийски цар Теодорикус. Но всяко безвремие свършва, рано или късно, а когато станах император и присъединих одриското царство към империята, не се поколебах да дам на генерала голямата префектура на юг от Истър.
И не съжалявам! Целият форум говореше за борбата му с триглавия октопод. Честно казано, съмнявам се в съществуването на точно такова животно. Докато бях юноша, Афинодор ме научи на всичко, написано от гърците – несравнените познавачи на прекрасния и загадъчен полуостров в европейския Изток, а те не споменават за нищо такова по бреговете му. Но пък маунскриптите им са пълни с описания на други, даже по-страшни изчадия на Хадес. Най-много се спореше и най-внимателно слушах за данъците и за харченето им. Дали защото наистина са прави или защото не съм забравил кошмара Месалина, но вътрешно се съгласявах с по-скромните и по-умерените. Такива впрочем бяха повечето от хората, с изключение на една групичка, гръмогласна, в странно облекло и с надписи по него, от които можах да прочета само за нещо отворено. Нарцис също не можа да разбере нещо повече. Каза само, че са от някакъв остров, далеч в морето на запад от Британия. Помислих, че става дума за Ангълси и страшно се разсърдих, защото друидите са единствените забранени жреци в империята. Луций Домиций отново знаеше, че не са от Ангълси, а от много по-далече, на месеци път по море и показа, че безнравственият Сенека му влияе все повече и все по-зле. Още утре ще го изгоня в Испания. Луций ме помоли да му дам островитяните за вечеря с новите му придобивки – два отлични лъва. Съгласих се. Не обичам този вид развлечения, но не следва да лишавам от дребни удоволствия сина на законната ми жена Агрипина, мой племенник и, навярно, бъдещ император. Спомнянето предсказанието на Кумската сибила ме натъжи дълбоко. Едва на заспиване разбрах как следва да спася любимия си роден Британик. Като го изпратя с чуждо име в онзи далечен полуостров, под закрилата на Борисов. Ако Агрипина и Луций Домиций не ме изпреварят и преди това не го проводят подир мене - Тиберий Клавдий Цезар Август Германик, Велик понтифик, 14 пъти трибун, 5 пъти консул, 26 пъти император, Баща на Отечеството.
и тъжно 
(но факт) !
, ма сега повечето независими се озоваа и огладнеа - мина им модата, демек. Е, некой у голфо се пробваа и се издъния, после у нАуката се мешаа, ма учените ги натирИха.
БЛ мили , виж се : 
