Дали шумно разгърнатият скандал около митничарското селище на брега на язовир "Ивайловград" и полетите на данъчни служители над импозантни имения с неясни собственици ще завърши с разрушаване на незаконните сгради? Повечето хора изглежда са скептични, както пролича от медийните реакции. Най-вероятно цялата суматоха ще приключи със събарянето на няколкото незаконни бараки от талашит край Ропотамо и маловажни постройки на други места. За останалите сигурно ще се водят съдебни дела с неясен изход, но ще се проточат с години.

По-важното е, че скандалът отвори твърде сериозната тема за произхода и смисъла на богатството, към която българското общество винаги е пристъпвало с едно шизоидно душевно раздвоение. То хем иска да е богато, хем мрази богатите хора, поради което съвместяването в достоверен образ на богатство и достойнство, богатство и приличие, нещо невъзможно при социализма поради добре известни причини, всъщност винаги, и преди и след соца, е било устойчиво проблематично. Това ясно пролича преди две години, когато по БНТ вървеше тв референдумът за "100-те най-велики българи". В класацията почти липсваха мениджъри и предприемачи, а доколкото ги имаше, бяха представени по-скоро като политически и държавни дейци.

Отсъствието е донякъде разбираемо, защото в българската култура и специално в литературата за последните 150 години образът на бедността е бил несъмнено по-интензивно и по-ефективно вграждане в общественото съзнание като източник на добродетели. Богатството е белязано със знака на греха. Литературните примери за този продължително налаган стереотип са изобилни, а изключенията редки. Достатъчно е да се спомене дори само това, че повестта "Маминото детенце" на Каравелов все още присъства в учебните програми и седмокласниците пишат домашни на теми от типа "Как богатството погубва душата на човека". Десетилетия наред формулата "произхожда от бедно работническо (селско) семейство" беше атестат за благонадеждност и мярка за един специфичен пролетарски аристократизъм. След като българската култура не е изградила достатъчно привлекателни и въздействащи образи на богатството, трябва ли да изглежда странно, че съвременният български богаташ лесно се вписва в негативната матрица?

Да се твърди, че голямата част от богатствата, натрупани в годините на прехода, са с криминален произход, отдавна е станало банално, а да се вярва , че е възможно пълно отваряне на икономическите досиета, каквито внушения прави президентът Първанов, и да се очаква някакво възмездие и справедливост, е наивно. Ако не е политическа димка, това би било най-много приятелски огън. Пък и едва ли българското общество ще може да понесе цялата истина, т.е. истината за себе си.

По-интересно и същевременно тревожно е нещо друго. Богатството в България



създава непривлекателна градска среда



Урбанистичният облик на демократичния преход е много често отблъскващ. Достатъчно е човек да се разходи в околностите на София и в квартали като "Лозенец", "Манастирски ливади" или "Студентски град", за да види едно истерично, грозно и на моменти дори налудничаво застрояване. Може да се видят нови сгради, които с брутална безцеремонност са отнели светлината и въздуха на по-старите.Явно след мутрите е дошло времето на строителните талибани. При официално разрешени четири или пет етажа обикновено се правят седем или осем - отдолу има магазини, отгоре се разгръщат разни подпокривни шмекерии с балкони и т.н. Процесът вече си има и име - "лозенизация". Думата означава безразборно дивашко застрояване на най-хубавите квартали, така че да заприличат на нещо като бидонвили, но вместо от тенекии и кашони, изпълнени от бетон и увеличени в мащаб. И всичко това е законно в огромната си част. Може да е грозно, отблъскващо и да изглежда неморално, но е законно. Проблемът е, че е законно.

Отношенията между сградите в един град са като отношенията между хората и институциите. Архитектурата и градоустройството са изкуства, които не лъжат. Те носят информация за социалните процеси, дори и да не искат да го правят.

В някои от по-красивите западни градове архитектурният силует оставя впечатление за едно постепенно натрупвано за продължителен период богатство. Там модерността е настанявана с щадяща историята деликатност. Достолепни каменни сгради от XV и XVI век стоят някак естествено до по-модерни и дори съвременни градежи, следвайки един общ силует с подчертана почтителност към миналото. Средновековието не стои по туристически бутафорно, съвременността носи очарованието на миналите времена и като цяло атмосферата на градската среда създава усещането, че хората там никога нищо не са започвали отначало. Всичко ново деликатно и пестеливо е вграждано в старото. Зад този архитектурен силует всъщност е скрито едно специфично и явно неприсъщо за нас по-скоро протестантско разбиране за богатството като плод на рационално организиран, търпелив и последователен труд. Средата издава относително хармонични отношения между гражданите, поколенията и институциите.

У нас това го няма.



Архитектурният облик на прехода поражда натрапчиво усещане,



че богатството дава свобода за разгръщане на лоши вкусове. Всяка мащабна социална трансформация неизбежно носи архитектурни и урбанистични проекции. В България те са доминирани от образа на внезапно забогатялата бедност. След непривлекателните и унифицирани панелни комплекси на соца се появиха едни по друг начин унифицирани и също така непривлекателни, строго охранявани анклави на богатството. Типични и донякъде трогателни са къщите на внезапно забогатели цигани или митничари с трудно завършен 8 клас и дипломи от престижни виетнамски университети.Те са поне триетажни, с големи тераси и задължително украсени с гипсови балюстри. Като правило в половината от застроената площ не живее никой. Хеликоптерните снимки на НАП показаха едно в голямата си част глупаво, грозновато и разточително строителство, скрито зад бетонни огради. Пред такива провинциални замъци човек често се чуди дали са по-грозни от начина, по който са спечелени парите, или етичните и естетическите стандарти, макар и ниски, все пак са балансирани.



Богатството в съчетание с лош вкус често изглежда глупаво и дори гротескно



Нека обясня това с един пример. Повечето мъже харесват едрогърдести жени - факт, който от години прави богати много пластични хирурзи. Но все пак има някаква мярка, отвъд която харесваното става уродливо. Прекалено големите гърди изглеждат отблъскващо, както и прекалено голямото богатство в ръцете на умствено и душевно малки хора, изглежда просташко. То ражда една разпусната ориенталщина, безпросветен лукс и безсмислие, някаква светска и същевременно долнопробна лигавщина, представяна в някои медии като елит. Именията на митничари, мафиотски босове, корумпирани държавни служители и политици всъщност са едни силиконови богатства.

Преходът оформи две категории богати хора. Едните са криминални дейци и държавни служители, които, изувайки гащите на държавата по най-изобретателни и често законни начини, са натрупали богатства, които превръщат в недвижимости според своите вкусове. Втората категория са реални предприемачи, принудени да развиват своите проекти, преодолявайки едновременно корупцията в администрацията и конкуренцията на криминалния капитал. Ако се съди по архитектурния облик на богатството, първата категория доминира. Само в общество, което живее в мълчалив консенсус, че богатството е постижимо с полулегални или криминални средства и в редки случаи с прозрачни усилия, може богатството да има толкова уродлив урбанистичен образ, както е в България.

Истински и пълноценно богатият човек е естествен лидер, ангажиран към средата, в която живее. Той работи много, при това с главата си, поема рискове, носи отговорности. За него богатството е отговорност. То не е само притежаване на недвижимости, а управление на работещи активи, носещи по-малко лични и повече обществени ползи. Това разбиране за богатството изглежда все още е неприсъщо за българските богаташи. Поради което богатството създава непривлекателна среда - не само архитектурна, но също музикална, политическа и дори спортна. То нерядко поражда гротескни гледки, като наскоро описаната във в. "24 часа" случка с невръстни деца от софийски квартал, които всяка сутрин се качвали в училищния автобус, облечени в детски бронежилетки. Подозирам, че когато поотраснат, ще изучават "Маминото детенце".



Притежаването на футболен отбор



у нас е един от доказаните знаци на богатството. Но все още няма предприемач, който да се гордее, че издържа симфоничен или камерен оркестър или дори градска духова музика. Предполагам, една от причините е, че симфоничните оркестри не участват в спортния тотализатор. Повечето български богаташи всъщност са едни бедни хора с много пари. Въображението им рядко надскача идеята да финансират някоя политическа партия, т.е. бъдещи корупционни схеми, които да увеличат богатството им, а с него да се увеличи и монументалният кич в градската среда.

Само просветено общество може да бъде истински и пълноценно богато. До това прозрение към средата или в края на живота си стигат много от известните в света мултимилионери. Това е разбрал и Евлоги Георгиев, завещавайки богатството си за построяване на Софийския университет.

Ако всички незаконни строежи бъдат разрушени, както обещава министър Плевнелиев, това би било справедливо и би било знак, че наглостта все някога се наказва. Но по-важно е да се разбере, че зад непривлекателната фасада на българските богатства се крият тежки образователни, мирогледни и институционални проблеми, които могат да бъдат решавани единствено в училищата и университетите, в библиотеките, театралните салони, музеите и, разбира се, в свободните, политически непредубедени и обществено отговорни медии.