Сериозните неща винаги минават през лични преживявания; затова ето едно лично преживяване от тая седмица. Може да ви се стори маниерно, но то си е ваш проблем. Моят проблем е преживяването покрай един полицейски автобус, който, макар и ням, говори по-убедително от всички приказливци. Ако си падате по силни метафори, спокойно може да видите в него държавата ни.

Разбира се, че това е нелепо и смешно. Нелепо и смешно ми бе и на мен още от понеделник. И как не? Представете си най-голямата аудитория на Софийския университет, нащърбена от петдесетина души, дошли на среща с председателката на Народното събрание Цецка Цачева и с председателя на комисията за образование, наука, младеж, спорт и т.н. Огнян Стоичков; до тях - ректорът проф. Иван Илчев. Напрегнати, напомпани като за важна среща. Важна е: обявява се парламентарен дар, чифте милион за университета на гол тумбак в държавата, спестени целево от парламента. Това, че правителството отне обаче много повече от уж гарантирания преди година бюджет за всички университети, си е негов проблем. Поради което и нито дума за това разделение на властите и демокрация. В стил "разделяй и владей" обаче се подхвърля приказката за БАН, която щяла да се реформира и разформира. Някой подхвърля "Това е убийство", гостите - без коментар; домакините - също. Разприда се грижата за образованието като евентуален бюджетен приоритет - този път в стил "разделяй и тъпей". Текат мили спомени на Цецка за същата аудитория, когато била студентка. Накрая ректорът обявява, че независимо от всичко това на другия ден ще има шествие - къде като протест, къде като подкрепа на реформите за качествено образование.



На другия ден наистина има шествие



То е доста по-сериозно от очакванията на умърлушената университетска колегия, нищо, че услужливи медии преброиха къде 400 участници; все пак полицията ги обяви за над 3000. Още по-сериозно щеше да е, ако се бе провело точно преди три години, когато за европейски процент от БВП за образование и с почти същите искания протестираха учителите. Но миналото си е минало, пък и по онова време университетите и БАН имаха, изглежда, далеч по-важни проблеми от тоя да подкрепят даскалите: зима идеше и т.н. Затова нека се върнем към настоящето, в което даскалите имат по-важни проблеми от тоя да подкрепят университета и БАН в напъните им за повече средства за образование и наука - зима иде и т.н. Понеже шествието е по-скоро протестно, тъй като студентите надуват свирки, вувузели и носят неприлични плакати (Борисов като доктор хонорис кауза на П.У.Т.К.А. - Перник, Дянков да си go home и др.), под "Съединението прави силата" ги посреща пак г-жа Цачева. Естествено, иска обяснение от ректора: защо пред парламента, който спести и ви дари два милиона, демокрация - да, площадна - не и т.н. Рояк репортерки обсаждат тая висша двойка: да чуят някоя премъдрост, та да изтипосат хващащо окото заглавие и характерна поза - примерно "Ректорът в премеждие": с тога, под чатала му - оградително колче, от ония, черните с глава (вж. "Труд", първа страница от 17.11.). И понеже репортерките знаят, че който говори пред двайсетина микрофона и десетина камери, сигурно има какво умно да каже, се блъскат около Цецка, оставяйки без внимание професори и студенти, които държат бойки речи досущ като в телевизор със спрян звук. Пък и хората вече дюдюкат по-силно под Let it be. После се отправят към другите сгради на държавността - президентството и Министерския съвет. Там пак се говори, този път пред по-малко микрофони и без никакви представители на властта, но повече - пак за наука, образование, европейски бюджет, припомнят се славните времена, когато щяха да дойдат танковете и падаха правителства, които не чували гласа на студентството. Понеже времената очевидно са други и идеалите на протестиращите преди години бяха осъществени тутакси с махането на петолъчката от Партийния дом, alias Народно събрание, сега се внася съответна декларация със съответно не толкова конкретни искания. Шествието се връща по обратния път до Ректората, където стотина студенти блокират за няколко минути кръстовището, напомняйки за славните революционни дни от 1997 г., когато властта си беше тръгнала. После си тръгват. Вероятно не само защото за това ги приканва ректорът, а и защото е циганско лято, тая власт е стабилна, бирата по градинките е доста по-смислено занятие от объркване на градския транспорт. Извън това, че София е европейска столица, за разлика от Лондон, където вандалстващи студенти блокират метрото и окупират партийни централи изцяло в неевропейски дух. Тръгвам си и аз.



И тогава видях автобуса



Има мигове, когато тайните на нещата ни се разкриват в цялата им пълнота; тогава ни става по-скоро мъчно, отколкото радостно, че досега не сме ги забелязвали. Затова ни потапят в кротка тъга. Този миг беше такъв. Автобусът, раздрънкан полицейски "Чавдар", с който бяха докарани допълнителни сили за охрана на Народното събрание, бе паркиран до задния му вход. Стоеше празен, излишен и тъжен. Стъклата му бяха мътни, капакът на багажника - ръждив, чистачките - отделени от стъклото с бутилка минерална вода да не дрънкат. В този си вид в която и да е прилична държава не би минал не просто технически, не би минал дори естетически преглед. И все пак бе извършил геройство - бе дошъл до центъра на столицата, до храма на държавността, та да докара пазителите на реда от евентуални смутители на същия. Зад него стоеше лъскава лимузина с номер 0001. А между тях - оная неизказуема мъка, пред която стават още по-безпредметни всички нелепи приказки, отекли се през седмицата: за алтернативи за възраждане, образование и наука, за култура и изкуство, за ред и законност, за бюджет и приоритети, за главни прокурори убийци, за таралежи на гол гъз и изобщо за европейско бъдеще на Отечеството.