Рожденото име на Буги Барабата е Марио Събев. Роден е в София през 1960 г. Отраснал е в квартал Коньовица. Сменя множество професии. Има над 30 г. стаж като шофьор, от които 17 в БГА "Балкан". Основател е на "Бараби блус бенд" и автор на всичките хитове в петте албума на групата: "Песни от гаража", "Лоши времена", "Срещу вятъра", "18 карата кал" и "Без право на обжалване". Понастоящем е водещ на предаването "Бугитайм" в радио Z-Rock.





- Буги, какво трябва да направи една "гаражна" рок група, за да се завърти нейно парче по радиото?

- На всеки час в Z-Rock звучи минимум по една българска група. И изборът на парчето не е свързан нито с продуцентите, нито с рекламните агенти. Подборът се прави изключително от програмния директор. Така че групата трябва да направи една хубава песен, да я изсвири и да я изпее добре. И най-важното - да я запише качествено. Да, зная, че това никак не е евтино, но пък ние не може да предлагаме на слушателите кофти звук. Има много талантливи музиканти, които правят невероятни песни, но записът им не позволява излъчване. Следващата стъпка е да се изпрати дискът на програмния директор - той преценява кое ще върви, кое - не. Става въпрос за вътрешно усещане, за това как чувстваш една песен и точно това е интересното в нашата работа, защото не мерим колко тежи на грамаж едно парче или колко сантиметра е дълго; работи се с душата - дали тя е докосната от дадена мелодия. Аз често ставам жертва на ухажвания или на откровено нахалство от страна на една или друга група, но не мога да им помогна да зазвучат в ефира. За собствената си група "Бараби блус бенд", която тази година става на 18 години, също не правя изключения и никога не съм ходатайствал. Иначе изпитвам силна симпатия към българските групи, защото у нас да си музикант не е професия, а диагноза. Това е неблагодарна работа, големи разходи, никакви приходи... Само една-две банди се издържат от музиката си, без да лижат задници. Казвам го с уважение, защото с лизане на задници може да живееш добре, даже и без да работиш.

- А рокът победи ли чалгата?

- Отдавна. Хайде да погледнем през прозореца и да преброим младите хора, които ще минат с фланелки с името на някоя рок банда. Преди десетина години това го нямаше. Има за съжаление едно изпуснато поколение, забито в чалгата. Но техните деца не желаят и да помиришат такова нещо. Те се срамуват от родителите си. Аз познавам много такива младежи, които идват да си говорят с мен и казват: "Баща ми знае само да надуе чалгата и да се напие". Случвало ми се е 16-17-годишни хлапета, като ги питам какво работят татковците им, да казват: "Нямам баща". Не искат да имат нищо общо с тази култура. Не казват къде живеят, защото: "От нас се носи такава мазна чалгия, че ме е срам от приятелите ми". Това са момчета и момичета с отличен успех в училище, с амбиции за престижни колежи и университети в чужбина. И се чувстват унизително. От друга страна - погледнете посещаемостта на концертите. Ние като население сме колкото един голям град някъде по света. А всеки месец има по един-два яки рок концерта и залите и стадионите се пълнят. Самите чужди артисти усещат атмосферата, чувстват се адски добре и искат пак да идват. Така че започваме да се лекуваме от грипа "чалга". Да го кажем така: чалгата е комикс с грозно нарисувани порнографски картинки, а рокът е учебник по философия. Все повече хора искат да четат учебника. Едно поколение беше решило да яде в клозета. Да, ама следващото иска да се храни в трапезария със свещи на масата. То и хипарите ходиха десетина години мръсни и дрипави, но наследниците им не пожелаха да живеят като прасета. Всяко нещо с времето си. Един организъм, какъвто е обществото, изхвърля нещата, които го замърсяват.

- Защо тогава в социален план не изхвърля боклуците?

- Първо, защото не обичаме да се обединяваме. Помня в една документална книга за Втората световна война един свещеник разказва за зараждането на нацизма по следния начин: "Първо дойдоха за циганите и аз реших, че това не ме засяга; после прибраха евреите - реших, че и това не ме засяга; след това избиха комунистите, пак не ме засягаше. Накрая дойдоха за мен и тогава си дадох сметка, че през цялото време всичко това абсолютно ме е засягало". Та искам да кажа, че ние още не сме дошли до това мислене. Сега например учениците протестират за това, че им съкращават коледната ваканция. И възрастните са против тях. Какво толкова искат пък тези ученици?! Но те не са "ученици", а нашите деца. Нашите деца не искат да са овце като нас, те си искат ваканцията и шапка им свалете, защото вие сте стадо и даже ако ви вземат годишната отпуска, пак ще си траете. Затова учете се от децата. Детето е единственият феномен, единственото чудо, което представлява тебе като минало и като бъдеще. Ако разбереш детето, ще разбереш и себе си по-добре.

- Как си обяснявате тази пасивност на родителите?

- Години наред ни беше втълпявано, че от нас нищо не зависи. В речника ни още има изрази като "пуснаха череши" (не "намерих"), "ще ни дават заплати" (не "ще получим"). Докато ни има нас, няма да се изчисти това мислене. Има и нещо друго. За 500 години с огън и меч турците не ни отказаха от християнството, а комунистите за 45 години успяха. На никой не му набивам насила в главата да става християнин, но християнската традиция, да оставим настрана религиозните неща, е една много модерна организация на света. Другото, което страшно ни пречи, е нежеланието ни да признаваме авторитети в никаква област. Кажеш например на някой: "Абе еди-кой си художник направи изложба в Париж и вече три месеца не я свалят заради огромния интерес", а той ти вика: "Кой, бе? Тоя ли? Знаеш ли какво грозно куче има?" Или речеш: "На седем езика са превели романа на Пешо и много успешно се продава в чужбина". И чуваш: "А да знаеш жена му как се напи на една Нова година..." Присъщо ни е всеки, който е постигнал нещо, да го оплюем, да го оцапаме, да го унизим, за да си внушим, че и ние сме велики. И какво да очакваш от дете, което, докато се прибира, ще чуе от комшийката, че майка му е шантонерка, от нея ще разбере, че баща му е пияница, а от двамата заедно - че учителката му е селяндурка. Кого ще уважава това дете, че да може да бъде възпитано? Майка ми и баща ми никога не са се карали пред мен. А веднъж татко такъв урок ми даде, че до ден днешен, като се сетя, ме е срам. Обядваме семейството и аз нещо се зъбя на майка, тя си мълчи. Баща ми не издържа и вика: "Не повишавай тон на майка си!". Аз обаче продължавам - вече съм на 16, бачкам, печеля си някакви парички, репча се. Накрая баща ми остави лъжицата, погледна ме и каза: "Добре. Работиш, изкарваш пари, мъжкарче си, надраснал си връстниците си, тогава ще ти го кажа като на мъж. Нема да говориш така на жена ми, бе, гявол!"

- В каква посока са изкривени ценностите?

- Българинът сам за себе си е герой и представите му за ред неща са тотално сбъркани. Питаш някой как беше снощи концертът. И той започва: "Значи, на отиване с един как се ударихме по пътя..." "Да де... Концертът как беше?" "И като се напихме..." "Добре, а концертът?" "А после какво пого направихме... и аз повърнах..." "Добре бе, за музиката кажи нещо..." "Химическите тоалетни бяха малко". "А концертът?" "Звукът беше лош". Е, за какво си е дал парите? Аз като отида на концерт, буквално се крия, защото все някой ще се лепне за мен и ще започне да ме занимава с някакви глупости. Чакал съм 50 години да видя някой музикант и искам да попия всяка секунда, всяка нота, всяко движение. А онзи дошъл да ми каже как се напил снощи. А бе, ще те пребия бе, махни се оттука! Ето това - да си на всяка цена в центъра на нещата - е комплексът, другата страна на манията за величие. Криво ни е и отношението към алкохола. Като предложиш на някой да се видите на по чашка, мнозина го разбират да се валяте в несвяст под масата, а не да изпиете по бира, да си поприказвате и да се приберете по къщите. Че то какво - ако ида на сладкарница, значи ли да се хвърля върху витрината с тортите и да си натъпча ушите с еклери?! Но той, светът, няма да ни изтърпи такива гащници. Както се върти Земята, ние от центробежните сили ще изхвърчим в небитието. Не може да сме вечно такива.