Роберт Янакиев е актьор и режисьор. Възпитаник е на театрален колеж "Любен Гройс". Играе във филмите "Огледалото на дявола", "Време за жени", "Гераците" и др. Беше доскоро директор на театър "Възраждане", а наскоро постави там пиесата "Ало, ало". Занимава се и с обществена дейност, участва в постоянната комисия по образование, наука, култура и вероизповедания в Столичния общински съвет от групата на ГЕРБ.





- Комедията "Ало, ало", на която сте режисьор, вдигна шум. Как я избрахте?

- Бях изненадан, че Дейвид Крофт и Джеръми Лойд са написали пиеса, която предхожда популярния сериал. С екипа на театър "Възраждане" единодушно решихме да я направим. Не бягам от идеята на филма, напротив. Хората могат да видят на живо любимите си персонажи. Е, нашият Рене например не е досущ онзи Рене от сериала.

- Рене като нарицателен образ какво е?

- Велики комбинатори като Рене - колкото щеш в България и по света. Той непрекъснато лавира, за да се съхрани. Има жена, която не харесва чак толкова. Паралелно си пада поне по още две жени и половина. Казват, че французите, за да избягат от напрежението, се натискат със сервитьорките. И на българина това не му е чуждо. Забавното в историята е, че завоевателите в лицето на германците са обсебени от идеята за лесно забогатяване. Те възнамеряват след войната да продадат картината "Грешната Мадона с големите бомби". А стремежът да обезпечиш живота си е тема вчерашна, днешна и утрешна.

- Йосиф Сърчаджиев специално за ролята на генерала ли се подстрига нула номер?

- Да. Имаме изключителния шанс той да е сред нас. Един от моите идоли, заради когото исках да стана актьор. Той изигра главната роля във "Време разделно", което според мен е апогеят на българското кино. И когато този човек е срещу мен, слуша какво аз му предлагам като режисьор и на другия ден идва подготвен и запасил се със свои лични предложения... Това е уникално.

- Името ви се спряга около няколко нови бг филма. Ще издадете ли?

- Ще участвам в дебютния филм на сина на гениалния проф. Людмил Стайков и Виолета Донева. Не мога да кажа повече, защото в киното работят други правила, така че да не отнемаме момента на изненадата. Но лятото изиграх страшно интересна за мен роля в бъдещия премиерен филм "Под дъгата" на Илия Костов. Аз съм хирург, който се занимава и с политика. Като че писана за мене роля. Героят ми допуска фатална грешка и се проваля професионално. И оттам рухва всичко - семейство, партийни ангажименти, но той се опитва да излезе от пропастта по почтен начин.

- Вие сте един от актьорите, които минаха по моста от актьорството към политиката. Станахте заместник-председател на Комисията по образование и култура. Какво мислите за дискусионните въпроси в тази сфера, например по темата за вероучението? Трябва ли в училище то да е задължително?

- Би било хубаво, но не задължително. Всяко задължително нещо създава рецидива на отчуждението. Но вяра в Бог, респект към църквата като институция категорично липсват. Много голям пропуск бяха тези години, през които трябваше тайно да празнуваме Бъдни вечер и Коледа. Това е фатално за поколения наред. Най-красивите, най-семейните и най-уютните празници бяха поставени под запор. Това е безобразие, геноцид.

- Е, чак пък геноцид, силна дума...

- В театрален колеж "Любен Гройс" имах своята среща с каноните на църквата. Знам кое е църковнославянски хор, кое е църковен химн и се става на крака. Това възпитание е голямо богатство. Смятам, че най-общите възприятия за църквата и за нейните канони категорично трябва да влязат в образователната система. А иначе хората сами избират дали желаят по-широк диапазон от знания.

- Средното ни образование как ще пребори кризата?

- Откакто ГЕРБ влезе в управлението, не би било нескромно да се подчертае, че се обърна голямо внимание на образованието. На това как то се случва, как са заплатени учителите. Обръщайки се 18 години назад, виждаме колко е естествено тази професия да девалвира ужасно. На учителските заплати отпреди отиваха хора, чиято летва е 200-300 лв. А при такава летва едва ли капацитетът им е за нещо повече.

- Но заплатите на учителите се повишиха покрай стачките, още преди. Сега пък дейците на културата се оплакват от орязани субсидии, от опитите да се ограничи кинопроизводството. На вас като театрал чува ли ви се гласът в Министерството на културата?

- Разбира се. С останалите директори на общинските театри в София се хванахме за ръце, тръгнахме срещу стената и я пробихме. Стената беше мисленето за това какво е театър, за това как да се реформира той, мисленето за мисията на театъра. Пробихме 50-годишни стени.

- Какви стени? Имате предвид наследството отпреди ли?

- Ами преди 5 години, когато станах директор на театър "Възраждане", всички пари, които влизаха в касата, отиваха в общината. А за да продам билети, аз инвестирам пари в реклама, в авторско право и пр. Така че предварително съм похарчил 50% от стойността на билета. И тогава отидох в Комисията по образование и култура с думите, че ако не счупим тая практика, нямам никакъв интерес да продавам билети, да харча за целта от бюджета си и после да внеса парите в общината. Казах, че ако не разберат това, аз ще пускам хората безплатно и накрая пак ще имам повече пари. Разбраха ме. По-късно успяхме да извоюваме и правото да разпределяме собствените си приходи като допълнително материално стимулиране. Откакто навлезе новата практика в четирите общински театъра на София, играещите артисти получават заплати, каквито в историята на родния театър не са взимани. Мотивът на човек, който работи за 1000 лв. е един, а на този, който взима 500 - друг.

- А защо в другите театри не става така лесно, както го описвате?

- Не може с щракване на пръстите нещата едно към едно да се пренесат. Едно е четири общински театъра на територията на София и съвсем друго - всички театри в България, половината от които държавни. Винаги съм смятал, че големите ни градове трябваше много отдавна изцяло да поемат театрите и оперите си и да не се занимават с Министерството на културата. Абсурдно е град като Варна да не може да издържа театъра и операта си. Това е морската столица на България, там приходите са огромни. Същото се отнася и за Бургас, Пловдив. Градове, на които трябва да им е мисия да се конкурират в сферата на изкуството. Да започне надпревара кой ще инвестира повече, за да направи уникални неща за своя град, да вземе всички звезди, та другите да му дишат прахта.

- Защо се замрази идеята за създаване на Съвет на старейшините по културата?

- Не е замразена, уверявам ви. При всички положения текат разговори в тая посока. Представям си, когато Вежди Рашидов е отишъл в Министерството на културата след ония 45 години и последвалите ги 20, какво е заварил. Ако ще Ален Делон да дойде за министър на културата, това нищо няма да промени. Бюджетът на Община Виена за култура е колкото бюджета на град София за всичко. Ние обаче живеем в София и ще се разпростираме според чергата си. Нашите артисти са железни, работят и за малко пари, и за без пари. Но няма смисъл. Аз лично или ще взема цената, която смятам, че струвам като артист, или, ако много ми се прави нещо, ще го направя без пари. Но не и да взимам обидно малко.

- ГЕРБ твърди, че няма да закрива БАН. Така ли е?

- ГЕРБ никога не е тръгвал да закрива БАН, а искаше да счупи дългогодишната конюнктура. Това, което се случи, е много добре и за БАН, защото ще се отсеят, ще се премерят помежду си, ще се осмислят. Сигурен съм, че една система, функционирала толкова години по един и същи начин, сама се е затлачила отвътре с ненужно безсмислени кипежи на труд. Но да се каже, че ГЕРБ иска да унищожи науката, е погрешно. Напротив, всички си дават ясна сметка, че без експерименти в областта на науката не може да има напредък на личността и на нацията. Но да седиш на бюра, на които още има зачукани инвентарни номера от ЦК на БКП, кому е нужно това!

- Обвинявате ги в тоталитаризъм ли? Спомних си в тази връзка, че имаше и идея за музей на тоталитаризма. Трябва ли ни такова нещо?

- Та това си е чист бизнес. Навсякъде другаде по света подобно нещо биха го оградили и сложили вход 20 евро. Демонстративно щях да се самоубия в Гърция, когато срещу 15 евро ме вкараха в една малка, празна пирамида и казаха, че това бил гробът на Агамемнон. А ние имаме фигурата на Георги Димитров, вратата на бившия мавзолей... защо не? Един музей на тоталитаризма би могъл да бъде голяма атракция. Много по-лош символ на София е бесилото на Левски. Много по-лошо е, че нацията е позволила това да се случи. Но като че ли сме такива, готови сме да предадем майка си и баща си. А за да не е така, трябва да има театър, децата да познават българските актьори и ако има премиера на нов български филм, задължително да даваме пари, за да го гледаме. А не да питаме "Филмът хубав ли е, или български". В Македония, където са пет човека на кръст, и петимата ще си купят билети и ще гледат новия македонски филм. Да не говорим какво означава в Сърбия премиерата на сръбски филм.

- Ние защо не сме като тях?

- Защото сами себе си не обичаме достатъчно, понеже много са ни мачкали.