В България всичко се знае, но не всичко може да се каже публично. Героите на прехода ("новите български демони" - Юрген Рот) се надсмиват демонично над своите жертви, защото за 20 години създадоха държава на страха и мълчанието. Никой не смее да ги назове - дори държавният глава Георги Първанов, който през първия си мандат отправяше публично въпроса "Кои са босовете на огранизираната престъпност?", а през втория си мандат твърдеше, че всички ги знаят, не им каза имената.

Схемата е гениално проста. Авторите на грабежа са недосегаеми под протекцията на властта, защото не са осъждани. Който ги нарече престъпници, рискува сам да бъде осъден за клевета. Обществото се върти безпомощно в омагьосан кръг. То се надяваше да го разкъса чрез влизането на страната в ЕС, но се разочарова, защото в редовните доклади на Еврокомисията се сочат само проблемите, които и без това са широко известни, но се мълчи за имената. Дори най-острите оценки на Брюксел стигат единствено до извода, че има престъпност, но престъпници липсват. Защото съдът не ги е осъдил. Евросъюзът попадна в същия омагьосан кръг и вече не вижда края на своята процедура за наблюдение над България.

Единственият начин българското общество да се издърпа за косите като барон Мюнхаузен е да прибегне към извънсъдебно осветяване на престъпниците, но без да нарушава законите си. Как да стане това?



"Смелостта е заразителна",



пише на заглавната страница на сайта Уикилийкс. Изтичането през него на секретни документи от Държавния департамент на САЩ би могло да изобличи безнаказано най-срамните тайни на България, които досега са пошепвани между доверени лица от разузнаването. Ако бъдат осветени пред целия свят, публичният натиск над тях би станал възможен и в България. Няма съмнение, че демоните на прехода, които овладяха богатствата и властта в държавата, са били важен обект на разузнавателните проучвания. Това личи и от миналогодишната инструкция на държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън, огласена от Уикилийкс. Също така е разбираемо, че секретността е давала възможност на дипломатите свободно да ги наричат с имената им (и с прякорите). Вероятно с имената си присъстват в шифрограмите и техните български информатори, които няма как да са били случайни лица, щом американското посолство ги е търсило за контакт.

Ако се потвърди обещанието да бъдат огласени близо 1100 документа от посолството на САЩ в София, покриващи периода от Тодор Живков до правителството на неговия телохранител, ще имаме рентгенова снимка на България, каквато родните спецслужби едва ли биха се осмелили да направят. А и да бяха направили, вероятно биха я унищожили при преминаването й от едни ръце в други. През лятото на 2007 г. президентът Първанов се тюхкаше пред журналисти в Евксиноград, че когато поискал от спецслужбите материали за босовете на организираната престъпност в България, получил по една-две странички за лицата, "известни на всички". С други думи: следите на мафията са заметени. Може би успокоението от този факт му даде смелост да продължи да настоява за отваряне на досиетата на прехода и за ревизия на случилото се през последните 20 години. Дали ще запази същата настойчивост, ако започнат да се появяват документи, в които няма как да отсъства и неговото име, защото през половината от този период е бил начело на държавата? На 8 декември в. "Монд" даде първия знак, че това е възможно. За целта обаче шифрограмите от България трябва да излязат в пълния си вид и без заличаване на имената, но това не е сигурно.

Редно ли е да чакаме от чужденци да разплетат за своя сметка нашите проблеми? Осветяването на дипломатическите тайни ще струва скъпо както на американската и световната дипломация, така и на основателя на Уикилийкс Джулиън Асандж и неговите помощници. Но след като живеем в свят на глобализирана информация, имаме право като всички останали да ползваме неговите услуги. С нова сила пламва големият дебат



на кого принадлежи информацията



и какво обществото има право да знае. Може би е любопитно да се напомни, че в началото на 90-те години, когато светът се радваше на краха на блоковото деление и когато интернет беше в зародиш, властите в Европа и Америка бяха склонни да признаят, че не са господари на информацията. През 1993 г. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, която е междуправителствена организация и в която САЩ участват като наблюдател, прие "Резолюция 1003 относно етиката на журналистиката". В нея се казва: "Държавните власти не бива да смятат, че са собственици на информацията", и се добавя, че "нито редакторите, нито собствениците на медии, нито журналистите трябва да смятат, че информацията им принадлежи". Според ПАСЕ "информационните организации трябва да третират информацията не като стока, а като основно право на гражданите". Подобни изводи излизат от традиционните разбирания на властите и медиите и затова обяснимо са пратени в забрава.

Правителствата използват информацията като инструмент на управлението и са заинтересовани обществото да не разполага с нея, за да няма равностоен инструмент за обратен натиск. Затова течовете през Уикилийкс се посрещат с такава единодушна враждебност от правителства, които иначе не са особено солидарни помежду си. Медиите пък са склонни да третират информацията като стока, за да им върви бизнесът с информационни продукти, докато с човешки права търговия не става. Независимо обаче дали признават правата на обществото над информацията, която произтича от него и в крайна сметка е предназначена за него, властите и медиите се изправят пред нова реалност в информационната ера, която ще ги застави да променят поведението си.

Може би изтичането на важна за България поверителна информация ще бъде щастлива случайност, но превръщането на интернет във виртуално подобие на мрежовото общество не е случайност. Той е световното огледало, с което властите ще трябва все повече да се съобразяват, когато крият нещо зад гърба си, защото ще знаят, че отражението му може да ги издаде.