Скоро смятахме с едни приятели, че май вече сме за пенсия. Понеже не обичаме да стоим без пари, откакто работим - а това, общо взето, покрива годините на прехода - непрекъснато мислим комбинации как с легални средства да достигнем стандарта на живот, който ще ни осигури прилично съществуване, ще ни даде възможност да се развиваме и да мислим самостоятелно. От 1993 година, когато си взех дипломата за висше образование, работя минимум на две места. Докарвала съм ги и до четири наведнъж. Но да речем, че за тези 17 години съм работила средно на по две места и половина. Това означава, че според стандарта на държавата и предното поколение съм навъртяла 42.5 години трудов стаж. Така неусетно се превърнах в работохолик, който не знае какво да си прави свободното време и се чувства виновен, ако седне да гледа телевизия. Не се оплаквам, но след 42.5 трудов стаж седнах и се замислих колко перверзно отношение към паричното възнаграждение сме развили на младия ни пазар на труда.

При социализма беше ясно - имаше държавни таблици, от които не можеш да мръднеш. Кадърни, некадърни, няма значение. Гледат ти само степента на образование, годините стаж, смятат коефициенти и всички взимат еднакво, според спуснатото отгоре. Но дойде демокрацията и нещата се преобърнаха. И тогава аз излязох на трудовия пазар.

През целия ми съзнателен професионален живот съм била управлявана от правителства, които примамват чуждите инвеститори със заклинанието "много евтина работна ръка". Опитват се



да внушат на целия свят, че най-голямата ни ценност е, че сме евтини



- евтин алкохол и евтини хотели за туристите, евтини жени, евтини политици с минимални разходи за корупция. Спокойно можем да си запишем думата "евтин" като най-важна национална характеристика. Лека полека това отношение се просмука трайно и в приличния, а не само в експлоататорския частен бизнес. Виждала съм млади хора, които кършат пръсти пред работодатели и се чудят как да си поискат заплата, с която да работят спокойно, да си плащат сметките и да им остава да си платят и някое културно развлечение и книга от професионалната им област. Интервюто за работа обикновено се превръща в психосеанс, в който се опитваме да се надлъжем. Работодателят ни оглежда дрехите, цигарите, които пушим, обувките, чантите. И се опитва да прецени какво пише на етикета с цената ни. Колко е минималната сума, за която ще се навием. Колко сме отчаяни. А ние се опитваме хем да не изглеждаме нагли, хем да изтръгнем някоя стотачка отгоре над предишната ни заплата, като натискаме скритите копченца на комплексите му и му галим егото.

Разбира се, че всичко струва точно толкова, колкото някой е готов да плати за него. Естествено, че бизнесът ще се опита да извади максимална печалба с минимум инвестиция. Обаче като натяга надолу границата на разходи за работна ръка, дава ли си сметка каква мечешка услуга си прави?

В нормалните страни заплатата се смята така: колко пари трябват на този човек, за да може да работи всеотдайно за мен, да живее спокойно и да ми осигури максимална печалба? У нас се смята по друг начин - колко сме се разбрали с конкуренцията да даваме? Ако кандидатът не ще за толкова пари, ще дойде някой друг. Хората са взаимозаменяеми, пешки, техните нужди нямат значение.





Докато накрая стигаме до пълни пазарни извращения,



като семинари под надслов "Как да мотивираме работниците без пари?" (Съвсем реално събитие, прочетох наскоро за него.) Очаквам скоро да се появи и работна среща "Как да накараме наемниците да си плащат от благодарност, че са дошли да работят при нас?"

Напоследък все повече бизнесмени публично се оплакват, че работната ръка у нас е мързелива, немотивирана, неквалифицирана и неинициативна. Абсолютно съм съгласна с тях. Точно така е. Но я да се замислил как стигнахме дотук. Точно с тази политика на пресмятане на заплатата се озовахме до това положение. Навсякъде по света поддържат с някакви реални факти жива легендата, че ако работиш много и упорито, все някой ден ще стигнеш до положението, в което ще си способен да плащаш за всичко, което искаш да имаш. Ако си добър професионалист, за теб ще се борят много работодатели и този процес започва още в университетите. У нас единствената мотивация за наемника е благодарността, че някой го е взел на работа. Някакъв лов на мозъци се осъществява само по много, много високите етажи. Става въпрос сигурно за няколко десетки души, които ги ухажват и примамват с придобивки. За всички други пазар на труда няма.



Инвестицията в работника е последна грижа на повечето работодатели



Когато трябва да се съкращават разходи, първо се намаляват разходите по наемния труд. Независимо от вътрешните си противоречия бизнесът обикновено е единен, когато иска намаляване на осигурителните вноски. Ако закъса с платежоспособността, първо спира да плаща заплати и осигуровки. И тук проблемът опира до мотивацията на хората, които работят. Как да се развиват, как да произвеждат нови идеи, как да правят начинанията цветущи? И се включва инстинктът за съхранение на собственото достойнство и се възцарява старият соц.принцип - те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че им работя.

Наскоро публикуваха статистика, според която България е на едно от последните места по самостоятелност на младите хора. И след като навършат 30 години, живеят при родителите си и нямат концепция какво искат от живота. Смятам, че това е естествен резултат от политиката за определяне на заплатата. Малък процент млади българи са в състояние да плащат за собствени жилища, да си поемат сметките и да градят планове за бъдещето. Защото заплатите им стигат колкото да излязат няколко пъти в седмицата да се напият и да си купят по някой парцал втора употреба, като оставят режийните на родителите си. Ако успеят да се справят сами, то е на тежка цена - за 17 човешки години навъртат 42.5 кучешки години трудов стаж и ако не успеят да се превърнат в работохолици като мен (което си е девиация, а не нормално състояние), на 40 са уморени като пенсионери.

Освен немотивирана, мързелива и нискоквалифицирана работна ръка



така се произвеждат и граждани бройлери



Те нямат самочувствие да подлагат на съмнение управляващите, да проумеят манипулациите на политиците. Не ги интересуват дори. Имат много по-тежки драми, които ги стискат като менгеме - като например как да изплатят лошия си кредит, с който си позволиха преди пет години да отидат на почивка в чужбина. Накрая настъпва отчаянието, което се изражда в търсене на месии, които с магическа пръчка ще им решат проблемите и ще им осигурят светло бъдеще. Защото не вярват, че нещо зависи от тях. Така се появиха всички националисти-полуфашисти и всякакви други крайни привърженици на "здравата ръка", които харесват повече държавната полицейщина от западния тип либерална демокрация.

"Престани да се трепеш и проумей най-накрая, че у нас няма пазар на труда, а пазар на риска", ми беше казала преди време позната, която живееше добре, защото се занимаваше с не твърде законни неща. Генезисът на капитала у нас доказва това твърдение. От работа в България само се става гърбав, не се забогатява. Успяват тези, които играят на ръба на закона и умеят да се възползват от комплексите на работодателя си или на съответния политик, от когото зависи потокът публични фондове. Това никога не е било трайно продуктивно и със сигурност не възпитава трудови ценности. И въпреки тези двайсет и една години демокрация у нас вече има поколение, което не се стреми да стане по-добър професионалист и с това да си оправи финансовото положение, а мисли само за лесен начин за печалба, някое ефектно ударче, което да го качи в заможния слой. Така чалгата се настани и на трудовия пазар. А от време на време се появява и по някоя Калина Илиева с фалшива диплома, която подпечатва това плебейско отношение към професионалното развитие. Калина Илиева с влиятелния татко, митоманските си изпълнения и фалшивия ценз е българската мечта. Само нея я хванаха, а такива сред нас са много и определят климата.

В условия на криза, когато бюджетите са свити и трудно се плува в икономиката, тягата, която може да изкара една бизнес лодка напред в пазарната регата, са хората, които гребат на нея. За всички няма пари, но някои имат по-интелигентни и мотивирани наемници, които ще им измислят хитър начин, с който да спечелят на фирмата си легални пари. За това, преди да мрънкат за лошия човешки материал, нека бизнесмените си припомнят, че те са отговорни за скапването му. И вместо да се обграждат с по-тъпи хора от тях, за да си вдигат парвенюшкото самочувствие, се сетят, че играят мач, който се нарича частен бизнес. И в този мач най-важното е да се обградят с хора, които им печелят пари. И тези хора не са евтини, искат скъпа поддръжка, която обаче се изплаща с лихвите. Защото не сме толкова богати, че да купуваме евтино, дори и наемници.