Журналисти от "Дойче веле" направиха блог. Той е онасловен "Животът е..."

Преди тях журналисти от бившата българска редакция на BBC World Service направиха сайт и го онасловиха "Кафене нет".

Харесах ги. Преди 1989-а бяха различни; сега пак контрастират на преобладаващия български медиен стил.

Ще кажете: "Ама сега не е като преди; сега в медиите има заяжданици с властта." Не го казвайте. Сегашните заяжданици простеят. Повечето са в шоу стил на медийна грубиянщина, просташка като едновремешната, все едно дали в жълтите вестници или в постановките на гологлав шоумен и неговите сценаристи. Заядливците паднаха на умственото равнище на властта, с която те се заяждат.

В новия роман на Филип Рот (Exit Ghost, 2007 г., който излезе добре преведен от Венцислав К. Венков) на героите им се плаче, че властта и немислещата публика се разбират на равнище шоу примитивност, без да схващат, че въпросът е винаги за пари.

Сега в България:

Непропорционално големи пари в сравнение с пазара на търговска реклама. Непропорционално много медии в сравнение със Запада. Да, и в полицейското подслушване България е рекордьор, но сега говорим за медиите. Пазаруват ги на килограм, правят ги сервилни на властта и празнодумни. Начело на съвета за електронни медии сложиха празнодумец с папийонка.

Приветствам новите прояви на журналистите от "Дойче веле" и от BBC, понеже и сега, и преди те са противовес на простотията. Радиостанциите, предаващи на български от Германия, Франция, Англия и САЩ, всъщност не ни настройваха против режима; ние си го знаехме какъв е. Но по VOA ние можехме да чуем The Voice of America Jazz Hour на Willis Conover; по BBC, освен "Задочните репортажи" на Георги Марков можехме да чуем есетата на Петър Увалиев. Те контрастираха на нашенския стил, когато най-маститият български колумнист написа: "Бясното куче Тито точи гноясали лиги срещу социализма." Културният контраст беше значителен.

"Животът е..." ми хареса с липсващото в него. Липсва агресията, която струи от някогашното и сегашното медийно говорене.

От тази агресивност се заразиха телефониращи зрители и слушатели на сегашни политически предавания, както и много от участниците в електронни форуми.

Опитвам се да следя небългарски форуми. Поне няколкото най-добри от двете страни на Атлантика. Имам впечатление, че в тях преобладават не заяждания, а мнения и прения. Форумците не си досаждат един на друг, пришивайки към всеки техен постинг сентенция, която набиват в главите на другите. Не се правят на остроумни, кълчейки техния английски или френски или друг роден език като моите форумци, които пишат "И к'во ся ша ми каи тоа?"

Нашенски форумец каза: "Във форума влизам най-често, за да се бъзикам, да се фукам и да разправя някой... " и т.н. Или "Няма да прочета колонката, ама минавам оттук, та..."

Мини от другаде бе, човек.

Миналата сряда заляха един форумец със злъч, за да го жегнат. Запитаха го вярно ли, че той щял да остави жена си по кариерни съображения. За мен тъкмо това са мръсни думи, а не думите, които наричаме мръсни думи.

Масовият форумец е анонимен. Анонимността му дава свобода да си каже мнението. Това е хубаво. Анонимността дава и свободата да си развихриш простащината. Това е лошо. Страхливецът храбро плюе човека, който не седи срещу него на масата, че да му забие един юмрук в муцуната.

Когато пишеш колонка, ти си като домакин на масата. Слагаш на масата тема. Всеки е добре дошъл на масата. Всеки може да спори с всеки. Словесни шпаги може да се кръстосат. Може и теб да те боцнат. Нищо лошо. Като в литературен салон. Но не ги искам на моята маса онези, които сядат на нея, за да си избълват злобицата. Да вървят в онези български форуми, където на масата храчат, уригват се, пърдят и повръщат.

Бях огорчен, че съкратиха българските емисии на VOA, на BBC и френската, която бях успял да кача на български предавател, и едни французи пристигнаха да ме накичат с орден "Шевалие" на техния безнадеждно овехтял почетен легион.

Но на. Не били нужни вече българските емисии, щото вече сме били демокрация. Било по-нужно да се излъчва на арабски, на урду, на дари и т.н.

Не ще поучавам чуждоземните излъчватели как да си разпределят бюджетите. Ала не съм съгласен с тях, че България била станала демокрация.

Признавам си, че и аз не мога да се похваля с прозорливост. Когато се зададоха промените, срещу мен в студиото на националната телевизия седнаха двамата най-видни български опозиционери и първият каза, че до демократизирането на България ще минат поне шест месеца. Не шест, а цели дванайсет месеца, каза вторият. Аз казах: "Не дванайсет, а най-малко осемнайсет месеца." Сега, след двайсет години аз се смея на себе си и си казвам: "Животът е...".