|
Ще ви отговоря. Но няма да поместя тук въпросите ви; те съдържат толкова големи похвали за мен, че ми е неудобно да ги отпечатам. Моля да ми влезете в положението.
Сибила,
Горното всъщност отговаря на твоя въпрос "Защо продължавам?". Някои схващат. Не е ли достатъчен този стимул? Някои пък се дразнят - също стимул, защото, ако нашите приятели ни изоставят, това е тъжно; ако и нашите врагове ни изоставят, това вече е катастрофа.
И тъй събирам въпросите, които получих; отсявам суперлативите и ги групирам:
Въпрос: Казвали сте много неща. От кои се срамувате и с кои се гордеете?
Казвал съм лоши думи на обични хора. Никога няма да си го простя. Като журналист нямам нещо казано, от което да се срамувам, но имам срамни мълчания. Те бяха от страх, който ги обяснява, без да ги извинява.
Утеха ми е, че когато започна "голямата екскурзия", тръгнахме с Кеворк към границата, говорехме с хората, които си отиваха, ставаше раздумка, казвахме им по една добра дума и те на нас.
После събрах смелост и си изразих огорчението пред камерата на "Всяка неделя".
Утеха ми е също, че пръв и единствен съобщих - пак от "Всяка неделя" - за аварията в Чернобил преди 16 години. Чух какво станало от шведска радиостанция, затова казах Чорний бил вместо Чернобил. Не разчитах на БТА, където работих дълго време, докато ме уволниха; просто слушах радио от цял свят, а разни хора, българи и небългари, ми казваха разни работи и бях доста информиран.
Не, не съм бил в никоя партия, в никоя организация. Нямам заслуга за това; просто така се стекоха обстоятелствата. Понеже учих в чужди училища, при това католически и попски, не бях чавдарче, нито септемврийче, нито комсомолец. По едно време ми хареса "Бранник", защото имаха триколесни мотоциклети "Ромел" 1200 кубика, но като казах това вкъщи, набиха ме с машата за пернишката печка и не ми обясниха защо. После, в БТА, сигурно щях да стана партиец, ако ме бяха поканили, но беше невъзможно, понеже бях национализиран и изселван, а братовчедите ми ги убиха след 1944. Само Данчо се измъкна, озовал се в "Българския батальон" недалеч от Париж и на сутринта "Ге-Ме-то" (Георги М. Димитров) им държал реч:
- Видите ли ги ония ябълки, дето са цъфнали? И в България сега цъфтят ябълките. Наесен, като освободим родината от комунистите, ние ще берем ябълките, не те! Айде марш по наровете!
Понеже те гладували, лежали и през деня, за да пестят калории. Ге-Ме-то получавал на ръка доста долари за издръжката на батальона, но батальонът гладувал. Вие се сетете защо.
Данчо отново се измъкнал. Ге-Ме-то изгубил парите за издръжката на един боец повече и докладвал в службите, че Данчо е комунистически агент. Но английската фирма за конфитюр, на която Данчо доставял ягоди, поръчителствала за него.
Като се върна през 1990 г., започна да ми се кара:
- Как не те е срам, вие да кръщавате булевард на Ге-Ме-то! Ти трябва да си начело на нашите земеделци.
По същото време бачо Петър (Дертлиев) ме увещаваше за външен министър. Тогава всеки ставаше всичко - банкер, кредитен милионер...
Дертлиев разчиташе на мен, понеже тогава Бил Клинтън и Тони Блеър говореха за "Третия път", който не е нито социалистическия, нито капиталистическия, а аз си говорех с един японец, който беше големият специалист по "Третия път".
- Димитри сан (господин Димитри), ние, японците, бяхме по-бедни от вас, казваше ми той. Сега (беше април 1992) средната японска заплата е 110, ако приемем средната американска за 100. Вие нямате суровини. Не е ваша вината. Но това, че хем нямата суровини, хем допускате селскостопанското ви производство да спада, ме учудва.
Не каза, че сме идиоти, каза, че се учудва. Тактичен беше Реичи Шимамото, шеф на Bank of Japan и на най-големия в света институт за интердисциплинарни проучвания с 2200 сътрудници по планетата.
Грациане,
Надценяваш ме - не съм мъдрецът на нацията; не съм мислил за последователи. И ти, и аз сме уникални и едва ли ще се клонираме. Ще се намерят други, различни от нас и - трябва да вярваме - по-добри от нас.
Компютърно съм полуграмотен като баба ми Венета, която четеше, но не пишеше. Затова не се осмелявам да имам мнение за интернетните форуми, но те са ми забавни и от тях научавам разни неща. Общувам с хора, които ме забавляват или от които научавам нещо; да ям и пия мога и сам.
Г-це/г-жо К. Евстатиева,
Не съм "голям" есеист, понеже, ако аз съм голям, какъв е тогава Монтен?
Г-н В. Стефанов,
Пак ще кажа: според мен един текст трябва или да те забавлява, или след като го прочетеш, да си научил нещо, което не си знаел. Още по-добре - и двете. Но ако авторът мисли вместо теб и те "убеждава", това е посегателство над твоя мисловен суверенитет. Пропагандата и рекламата са политическото и търговското лице на едно и също нещо. Съществува специалност "политически маркетинг", представете си. Колко обидно! Не ви ли напомня за протестантското: "Ийсус е най-успешният бизнесмен, понеже основа предприятие, което работи вече две хиляди години."
Тонрежисьорите усилват звука, когато излъчват реклама; това е правило в тяхната професия. При мен дава обратен ефект - превключвам на друга станция (не казвам "друг канал", понеже не гледам телевизия).
Не правите ли така и вие, когато започнат рекламите? Признайте си.
ЗА МУЗИКАТА:
Обичам да слушам всякаква, предимно класика, джаз също. Предкласиката ме отегчава, не понасям хеви метъл. А чуя ли рап, талибаните започват да ми стават симпатични.
Dоn,
"Евъргрийните"... Коледа е за децата от всички възрасти. Иде Великден... Всички ние идваме от нашето детство. Но понякога имаме усещането, че децата минават през нашия живот и умират - отиват в юношеството и изчезват в пълнолетието. Защо ли?
Любимото ми възклицание беше (все още е):
- О, колко млади, а вече глупави!
Уважаеми "ШАНТАВ",
Като говориш за моята "бърза документална лента", подсещаш ме, че онзи ден умря норвежецът Тур Хейердал, който с "Кон-Тики" тръгна от Перу и стигна до Полинезия (за да докаже ти знаеш какво) и после написа книгата, която сега е преведена на 67 езика. Отначало издателите я отхвърляли, понеже никой не е изяден от аборигени или поне от акула. Поне някой да се беше удавил, въздъхнал един издател. Какъв коментар за документалистиката, а?
Една история трябва да е толкова интересна, че да ти си стори къса, или толкова къса, че да ти се стори интересна. Най-добре и двете.
С моите "събратя по перо" съм в отлични отношения и те все ме канят в техните издания и предавания. Но веднъж получих писмо: "Димитри, може да съм съгласен с теб, може да не съм - това си е моя работа, - все пак искам да зная какво мислиш. Не мога да те търся по всички вестници, радиа и телевизии. Избери си определена страница и ден (или час - ако ще е електронна медия) и недей като пеперудка." Няма да забравя тези думи.
Уважаема г-це/г-жо Маргарита Иванова,
На първия ваш въпрос, отговарям в колонката си идната седмица. На втория:
Не вярвам в конспирация на загадъчни сили, които дърпат конците на света. Но виждам световен сблъсък между алчността и фанатизма. Не зная кой е по-силен.
Уважаеми г-н Петър Петров,
Съгласен съм с вас, че който се уповава на себе си, е непредубеден. Не му е потребно да прегърне предразсъдъците на своя лидер, понеже той не върви след лидер. На лидера му трябва стадо или глутница - все едно. Самоуповаващият се не се включва в тълпа, във футболна агитка или в партия, или в друго стадо, или човешка глутница. Но вашият въпрос какво трябва да случи, за да повярваме в себе си, ме затрудни. Признавам - не зная. Много бели ни докараха хората, които всичко знаят: как се строи социализъм, как се раздържавява, приватизира, реституира и т. н. Поне всичко да бяха откраднали. А те половината откраднаха, половината унищожиха. Хайде да не ви плача на рамото; днес се возих с градския транспорт, видях как слизащи пътници си предлагат билетчето на качващите се - трогателен жест на човешка солидарност; нищо, че някой ще каже - нарушители. Ако има Бог, който всичко вижда, Той е бил доволен. Щом доброто е живо в нас, ще дойдат по-добри дни. България ще влезе в подем. Каква хубава земя ни е дал Той (видял съм много други). А и нали път без трудности води към място, където не си струва да отидеш?
Г-жо/г-це Л. Маркова,
Признавам, че невинаги говоря истината. И не трябва. В претъпкан киносалон нямаш право да извикаш: "Пожар!"
Боже мой, г-жо/г-це Сн. Петрунова, кой съм аз, че да отговоря на въпроса "Що е истина?". Този въпрос е библейски; нямам право да се обаждам. Спомням си, когато в САЩ почнаха да никнат една след друга частните радиостанции, в една от тях водещият започваше така:
Половината от нещата, които ще ви кажа, са верни. Другите са повече от верни.
Още не зная какво искаше да каже този водещ. Но зная, че истината се ражда като ерес и умира като предразсъдък.
Уважаеми:
Г. Петров, И. Кадиева, П. Станкулов, А. Гешева, В. Василева, В. Петрикова, К. Калудова; И. Петракиев, В. Пешева, П. Малинов, Н. Тенева,
Вие ме запитахте: защо се пиша ДИмитри, а не ДМитри? Какво искам да скрия? Защо не разкажа нещо повече за себе си. Вярно ли е, че имам агентурно минало; че съм бил женен в Япония; че съм син на Антон Иванов; че съм слуга на повече от един господар; че съм платена маша в ръцете на външна сила; че изявите ми са поръчкови и субсидирани като част от операция за отклоняване на България от нейния цивилизационен избор.
Да, някои работи премълчавам, но моето име не е едно от тях. Казвам се Димитри, понеже кръстникът ми Спайч (летец-изтребител Димитър Списаревски от Добрич), като военен, държал всичко да е точно, а прародителят ми бил бесарабски българин и се казвал Димитри Тракидис - оттам местността Траката, северно от Варна. Той бил кюмюрджия - карал с гемията си дървени въглища, продавал ги в Цариград, където хората готвели и се греели на мангали, а от Константинопол вземал маслини и туй-онуй за обратния рейс. Понякога тръгвал семейно и яваш-яваш - каботажно плаване - на гости при роднините в Митилини на о-в Лезбос, който е край турския бряг, но е гръцки. Заради Лезбос ми бяха изкарали прякор "лезбиеца" и никой не можеше да си представи какво точно е лезбиец, но всички се смеехме, аз също. В Митилини жената на този някогашен Димитри, Венета, като дебютираща 17-годишна булка я поканили да сготви; тя пратила за калкан от кея, но калкан има само в Черно море; тя казала "вие нямате риба", за гърците това било страшна обида; те казали "вие сте хондрокефалос" (дебелоглави българи) и се скарали завинаги. Венета не умееше да пише, но четеше - на български, турски, гръцки, руски, румънски и френски - всичко, включително "порно" - "Декамерон" и "Histoire Secrete des Femmes Galantes". Още ги пазя. След 1989 внуците на "лезбийците" ми се обадиха от "Парк хотел" - мъж и жена зъболекари на път за Лондон, където отиваха да практикуват.
Вуйна и вуйчо живееха в Брюксел, но бяха от Анверс; те пък се изпокараха дали френски или фламандски да учат децата им, но задружно лъжеха, че брат им, виконт Антоан, е "изчезнал"; всъщност той бил колаборационист; въртял далавери през немската окупация и "Резистансът" му видял сметката.
По бащина линия съм от Югово, което, да не се хваля, май е най-бедното село в България. "Спокойно бе, Джимо", каза ми Николай Хайтов, "не си съселянин на Антон Югов; той е от пловдивския Кючук Париж; иди да видиш Югово - от Асеновград караш към моето село Яврово, подминаваш Бачковския манастир, подминаваш Асенова крепост, после свърваш вляво. В Югово пещите са така ориентирани, че слънцето влиза в тях и ги осветява вътре точно в часа, когато жените пекат "хляба" - смес от картофи, царевица и каквото друго се намери - просо, ръж - все едно. Стъпаловидна скала и на всяко стъпало къщичка." В телевизионния "Наблюдател" направих филм за хляба и отидох в Югово. Във всяка къщичка ме черпеха с мътеница.
Бащиният ми дядо Илия, за да излезе от юговската беднотия, яхнал коня за Цариград, върнал се с разсад за две непознати тогава растения - градинските ягоди и аспержите, но в планината не ставали, засадил ги в Катуница и Ягодово (оттам дошло името на това село). Занесъл аспержи в двореца, Фердинанд му дал един златен наполеон, той си купил най-хубавата кобила и я нарекъл Наполеонката. Реституираха ми един имот в Катуница и го продадох на сина на Цар Киро (за варненското наследство мога да искам компенсаторки, но не ми се занимава; запазил съм само 59-сантиметровия абордажен нож от гемията).
Соня, правнучка на бащиния ми дядо Илия и дъщеря на Данчо (от Българския батальон), е зъболекарка и на хората от ООН им знае и кътните зъби, понеже повечето са седели пред нея (американските зъболекари работят седнали зад гърба на пациента). Гледала тарана на двете кули от прозореца си, понеже на телевизионната картина не можела да повярва. Онзи ден пристигна в София и тръгна за морето с годеника си; той пък е испанец.
А аз съм българин - и сега, и едно време, когато кръстникът ми Спайч бранеше небето на България и когато падаха бомбите и аз си казвах "Спайч ще ви научи вас!". Бомбите ми гръмнаха пианото - точно срещу "Попа" (паметника на патриарх Евтимий) зад който Бекерле влизаше в немската легация, която после стана нотариат. Спайч беше ас, дипломата му подписана от Херман Гьоринг и той свали две въздушни крепости B-27, втората с таран - заби в нея своя "Месершмит-Густав". Позвъних на годеницата му Фроса Каблешкова и тя каза: "Да, Джимо, Спайч е паднал край Панчарево."
Такива работи. Всякакви. Зрителите и читателите също са всякакви. Но и те, и приятелите ни, и всички жени, с които сме били - както и да се променят, каквито и да станат - ние трябва да ги помним такива, каквито те са били в най-хубавите си мигове; когато те са били най-умни и най-добри и най-красиви. Или най-смели като Спайч, който ме кръстил Димитри.
|
|
|
|
|
|
|
|
|