|
Който не е разбрал, трябва вече да е наясно. Розовата вълна от 90-те години в Западна Европа свърши. Социалистическите и левоцентристките правителства, които допреди 2-3 години управляваха 13 от 15-те страни в ЕС, едно след друго падат като плочки на домино. Те отстъпват властта на десницата, която след продължителния си престой в опозиция не се колебае да ползва услугите и на съюзници от крайнодесния сектор.
Традиционната християндемокрация от т. нар. Европейска народна партия (ЕНП, десния интернационал), която е изхабена в очите на избирателите също като социалистическите партии, намери освежаващи сокове в утвърждаващите се напоследък народняшки (популистки) партии, печелещи симпатии с прости рецепти за решаване на социалните проблеми.
Обикновените хора се тревожат най-много от безработицата и престъпността. Народняците им казват: Изгонете имигрантите и ще имате повече работни места и по-малко бродяги, крадци на коли, проститутки и рекетьори в жилищните квартали. Те сочат икономически изостаналата Източна Европа като резервоар на нелегална имиграция и организирана престъпност. И питат своите избиратели: Искате ли още мизерници да се добавят към арабите и турците, чиито предградия са стегнали в обръч най-хубавите ви градове?
Левите за федерална, десните за национална Европа
По традиция социалистите в ЕС са настроени по-федералистки и са по-склонни към отваряне на границите. Първият, който съзря в краха на социалистическата система възможност за създаване на Голяма Европа, бе френският президент Франсоа Митеран. Още в края на 1989 г. той лансира идеята за приобщаване на новите демокрации към ЕС. Негова беше инициативата за създаване на Европейската банка за възстановяване и развитие, която трябваше да подготви Източна Европа за сближаване със Западна.
Десните партии по силата на своя консерватизъм са по-резервирани към премахването на бариерите и държат повече на националната обособеност. Те не са ентусиасти за изграждане на федерална Европа и развиват идеята за обединена Европа на нациите. При тях компромисът с националните интереси в името на общите проекти е по-труден. Те не са толкова склонни да правят политически подаръци на кандидатките за ЕС и да си затварят очите пред тяхната икономическа неподготвеност.
В този смисъл шансовете на България за влизане в ЕС при надигащата се дясна вълна ни най-малко не растат, както се надява министър Паси, а се топят с всяко премерване на силите на избори в Евросъюза.
Всичко започна неусетно
В огряната от слънце социална Европа тихо поплисваха вълничките на дясната опозиция сред безкрайното море на управляващата левица. През 1995 г. първият пробив бе в Испания, където на власт дойде Хосе Мария Аснар. Почти никой не се разтревожи, защото отдавна се виждаше колко уморени са испанците от социалистите и завръщането на десницата изглеждаше по-скоро като възможност за освежаване на политическия пейзаж. На изборите за Европейски парламент през 1999 г. Партията на европейските социалисти (ПЕС, розовият интернационал) загуби мнозинство и отстъпи водачеството на ЕНП. И това не изглеждаше много смущаващо, защото на изборите за Европарламент обикновено се явяват най-малко избиратели - все пак Брюксел и Страсбург са далеч от местните проблеми.
Традиционните десни партии нямаха чувството, че идва тяхното време, защото отдръпналият се от социалистите електорат просто ги подминаваше и натрупваше енергия в крайнодесния сектор, който им предлагаше както бърз отговор на проблемите с безработицата и престъпността, така и възможност да накажат цялата политическа класа заради корупцията, избуяла и в левия, и в десния сектор. А избирателите, които се гнусяха от ксенофобите и националистите, се присъединяваха към негласуващите, превърнали се в най-голямата "партия" в много страни от ЕС. Тяхната пасивност също бе санкция за управляващите и за безпомощната опозиция. Умерената десница нямаше сили сама да се пребори за властта и започна да поглежда крадешком за резерви още по-надясно.
Австрия повлече крак
Първа се пребори със срама Австрийската народна партия на Волфганг Шусел, която заряза социалдемократите и през 1999 г. се коалира с националистическата Партия на свободата на Йорг Хайдер. Европа се стъписа и направи необичаен ход - по настояване главно на Франция и Португалия наложи санкции на Австрия, което си бе намеса в нейните вътрешни работи и отрицание на основния принцип на демокрацията, че избирателят има право сам да решава за кого да гласува. И Хитлер е дошъл на власт с избори, аргументираха се европейските правителства и чак година и половина след това признаха грешката си, че не бива да се налагат наказания още преди някой да е сторил нещо лошо.
През май 2000 г. Силвио Берлускони победи на изборите в Италия с помощта на антиевропейската Северна лига на Умберто Боси и на неофашисткия Национален съюз на Джанфранко Фини. Това бе повратен момент според френския в. "Монд", защото започна процес на "хайдеризация" на Европа. След всеки нов пробив на крайната десница Йорг Хайдер вече не изглеждаше толкова неприемлив политик.
Не случайно веднага след успеха на Льо Пен австрийският националист се отказа от обявения 2 месеца по-рано отказ от политиката и заяви амбицията си да се бори за канцлерския пост през 2003 г. Той се бе заредил с вдъхновение и от успехите на събратята си в по-малките европейски страни.
Верижна реакция
През ноември 2001 г. в Дания партията Венстре спечели най-много места в парламента след 80 години в периферията на политическия живот. Тя заложи на страховете на датчаните, че масовата имиграция заплашва тяхното благоденствие, и обеща да запази социалните им придобивки от управлението на левицата, но за сметка на пришълците от чужбина.
През март 2002 г. в Португалия изненадващо се гътнаха социалистите на Антониу Гутериш, като отстъпиха властта на десноцентристка коалиция, включваща и народняшка десница. Тя не се представя за толкова крайна, но също залага на "националните ценности" и на страха от имиграцията.
В средата на април 2002 г. падна социаллибералната коалиция в Холандия начело с премиера социалдемократ Вим Кок. Там партията на народняка Пим Фортуин, който залага на антиислямските настроения, миналия месец се появи от нищото и пое управлението на Ротердам, където има много имигранти-мюсюлмани, констатира в. "Дейли телеграф". Не е изключено той да потвърди влиянието си и на национално равнище на общите избори в средата на май.
От другата страна на холандско-белгийската граница най-силната партия в Антверпен е фламандското крайнодясно движение Влаамс Блок, което също има национални амбиции.
В Германия, която изглежда имунизирана срещу крайната десница благодарение на историческите си поуки, електоратът също започна да губи търпение. В деня на триумфа на Льо Пен във Франция избирателите в бившата ГДР изоставиха традиционната си ориентация наляво и дадоха голяма победа на християндемократите в относително бедната провинция Саксония-Анхалт. Тъй като крайната десница черпи сили от маргинализираните слоеве, които са резерв и на крайната левица, не е изключено ксенофобите да завладеят политически терен и в Германия, особено в източната й част. Впрочем дебатът за имиграцията се превърна в един от основните спорове между дясната опозиция и правителството на Шрьодер и не е изключено на изборите през септември да определи съдбата на канцлерството. Министър-председателят на провинция Бавария Едмунд Щойблер, който е кандидат на опозицията за канцлер, бе най-енергичният защитник на австрийския канцлер Волфганг Шусел срещу европейските санкции заради Йорг Хайдер.
Шокираната от Льо Пен Франция се сплотява зад гърба на десния си президент Жак Ширак за изборите в неделя. Възможно е тя да даде и цялата власт на десницата през юни на парламентарните избори.
Политически дисонанс на изток
И какво остава от социалистическа Европа след десния прилив? Няколко острова на левицата - Гърция, Финландия, Швеция, (която също се готви за избори). И, разбира се, Великобритания на Тони Блеър, чийто неолейбъризъм винаги го е държал на собствена писта встрани от събратята му в континентална Европа. От което той може би ще спечели, защото, както констатира италиански депутат, цитиран от в. "Монд", в момента тече процес на разпадане на социалната държава в Европа и се извършва внос на американския модел. А най-близо до американците са техните братовчеди на Острова.
В Източна Европа, която нетърпеливо тропа на вратите на ЕС, се наблюдава обратната тенденция. Там електоратът се умори от "реформи" за негова сметка и започна все по-често да си спомня за социалната държава, която загърби след краха на комунизма. Чехия, Полша, Румъния, Унгария се наситиха на дивия капитализъм и пожелаха да му придадат по-човешко лице, като върнаха левицата на власт. Словакия се готви за избори през есента и е склонна също да прибегне до протестен вот. В България дясното правителство на Иван Костов претърпя катастрофа, а след това електоратът даде президентството на социалиста Георги Първанов.
Политическото махало на изток явно не е в синхрон с махалото на запад. Не е изключено разширяването на ЕС да започне да се забавя. България има допълнителни причини да се притеснява, защото крайнодесните в ЕС са твърди противници атомните електроцентрали на изток. Не случайно именно партията на Йорг Хайдер организира подписка срещу чешката АЕЦ "Темелин" и поиска тя да бъде разменната монета срещу влизането на Чехия в ЕС. При това положение едва ли можем да се надяваме, че Европа ще омекне за "Козлодуй".
|