От самото начало на въстанието в Египет на 25 януари аз трудно се отлепвах от телевизионния екран. Бях във Франция, но моят дух бе на площад "Тахрир". Хвърлях камъни. Дишах сълзотворния газ. Хвърлях коктейли "Молотов". Пазех се от куршумите. Биех се с тъпите полицаи. Проклинах до прегракване всеки символ на режима. Защо? Защото аз вече бях правил всичко това през зимата на 1989-1990 г., когато вълната от недоволство заля Източна Европа и Съветския съюз, и отново през 1991 и 1997 г., когато българската компартия и нейната наследничка окончателно загубиха задушаващата си хватка на властта.

Многобройни са сходствата между днешен Египет и България от края на Студената война. Хосни Мубарак, който подаде оставка в петък, бе на власт в продължение на 30 години, а Тодор Живков царува 35 години. Народите на двете страни бяха мачкани от тиранични режими и марионетни парламенти, от личното правосъдие на диктаторите и кухата държавна телевизия, от полиция, тайни агенти, апаратчици и доносници. В България, както и в Египет, свободата на изразяване и на събирания бе третирана като престъпна дейност, подстрекавана от външни елементи. В България, както и в Египет, революцията бе осъществена предимно от младежта. Много египтяни презрително наричаха Мубарак "Фараона". В България централната фигура на режима - бившият премиер Георги Димитров - всъщност беше мумия, неговото балсамирано тяло бе изложено на показ в мегаломанския мавзолей, който се намираше срещу централата на компартията. Много българи се шегуваха, че те живеят в египетска династия, създадена в паралелна вселена.



Спомням си, че в месеците след началото на протестите, аз нямах дом



Тъканта на обществото, същестувало 45 години, се разпадаше. Мисълта за училище или за свирене на пиано, или дори за семейна вечеря изглеждаше абсурдна. Хората се свързваха и контактуваха спонтанно, прегръщаха се и си обещаваха да протестират. На 16 години със зашеметяващ адреналин и горящ от желание за активност, спях в жилищата на случайни хора или на улицата. После нещата тръгнаха много, много лошо. Масовите стачки парализираха страната. Бензиностанциите останаха без бензин. В болниците нямаше лекарства, дори упойки. Супермаркетите продаваха само белина. Ток имаше само по няколко часа на ден. В един момент, след като бях скитал из града с млади демонстранти, без да съм ял и спал, отидох да видя моята приятелка, която живееше на 11-ия етаж на жилищен блок, построен в съветски стил. Асансьорът обаче спря и прекарах няколко часа в него, защото токът отново бе изключен.

Години наред се опитвах да обясня на моите американски приятели какво значи да си израснал зад Желязната завеса. Но често чувах един и същи отговор: "Добре, но изглежда твоето тийнейджърство като цяло не е било по-различно от нашето: пил си, пушил си, ходил си по партита, имал си трудности. Ние правихме същите неща тук!".



Тогава разбирах, че не съм обяснил нещата както трябва



Само да можех да пресъздам страховитата атмосфера на потисничеството... но как? Трябваше ли да спомена, че в първи клас ми бе наредено да си водя дневник на благодарността за великите дела, която мумията бе сторила от мое име? Или как в девети клас бях набит от учителя си, задето съм свирил джаз? (Джазът бе възприеман като изродена, империалистическа музика.) А какво да кажем за моя роднина Илия Попов, който прекара десетилетия в лагери, където измряха хиляди, с чиито тела бяха хранени прасетата? Това не е ли достатъчно страховито?

Това, което пречи на мнозина да разберат какво наистина е ставало през всичките онези години в България, последните три десетилетия в Египет и в Арабския свят е, че достойнството, самата идея за него, е нещо невероятно неуловимо. Достойнството, както Боб Дилън веднъж бе казал, никога не може да бъде фотографирано. Повечето хора не са осъзнавали, че го имат до деня, в който окончателно са го загубили. Бих искал да поздравя моите египетски братя и сестри за техния смайващ кураж и да ги помоля никога да не се отказват от него. Мубарак си отиде, но реалната промяна идва много бавно и на много висока цена. Трябваше да изминат две години след падането на нашия диктатор, за да вземе властта първото демократично правителство в България, което управлява само една година. От 1989 до 2009 г. България имаше 10 правителства. Дори днес невидимата структура на властта, създадена от комунистите, е още непокътната с широко разпространена мрежа от агенти и информатори сред управляващия елит.

Въпреки всичко подрастващите деца на днешна България са свободни да слушат каквато си искат музика, да говорят каквото си поискат, да се събират където и когато поискат, да избират свободно своето бъдеще. Момичетата никога вече няма да бъдат подлагани на назначени от държавата лекари, проверяващи дали са загубили девствеността си. Гимназистите никога няма да бъдат принуждавани да се събличат голи пред комисии от военни перверзници, проверяващи бъдещите войници за симптоми на хомосексуализъм. А и мумията бе погребана. Каквото и да стане в Египет, то не е било напразно. След като са живели толкова дълго време в потисничество, египтяните вече са постигнали най-важното: възвърнаха си достойнството.



-------------------------

Николай Грозни* (рожденото му име е Николай Гроздински) е роден в София през 1973 г. Завършва Националното музикално училище "Любомир Пипков", още като дете печели международна награда за пианисти в Италия. През 1992 г. заминава за САЩ, където учи джаз в музикалния колеж "Бъркли" в Бостън. Прекарва няколко години в Индия, където се посвещава на будизма и се опитва да стане монах. Освен музикант той е и писател. Има няколко издадени романа в България и САЩ. Пише на български и английски. Предстои да излезе на английски романът му "Вундеркинд". В момента живее със семейството си в Париж.