Наложи ми се да прибера кашон с книги от един таван. Започна и при мен този процес и скоро няма да свърши: човек трупа книги, разпределя ги в различни точки на живота си, после те отново се устремяват към него, прииждат отвсякъде, заплашват да го затиснат. Книгите може и да разширяват света ни, но дома ни със сигурност стесняват. Всеки сам решава какъв изход да приеме. Лошото е, че книгите, които се събират в един писателски живот, днес не са особено желани дори от малките библиотеки и читалища - читателят търси кримки и романи от розовите серии. Другият проблем са... автографите. Известни са гръмки случаи на конфуз от миналото, когато автор намира книгата си при антикваря - с дарствения надпис, с който я е връчил на първия й притежател.



Поуките от тези гафове днес пораждат различни практики



Една поетеса, например, просто къса първите страници, преди да изхвърли книгите, на които не държи. Един критик пък, също маха страниците с автографите, но ги запазва. Събира ги в папка. Защо са му свидетелства за почитта или приятелството на автори, чиито книги не цени дори толкова, че просто да ги притежава, остава тайна. Аз такова прочистване не съм правил, "прочистваха" книгите ми гости и приятели на синовете ми (може би затова къщата ми не се е пръснала) и дори, когато това е неизбежно, връщам обратно приютените по мансарди и стари адреси "количества".

Та в онзи кашон се откри едно книжле, чиито следи бях изгубил и няколко пъти бях съжалявал за това. И естествено, напълно бях забравил автографа: "Калинчо, тази добрина, дето ми я стори, няма да забравя докато съм жива. Приемни за спомен книжката ми, която и с твоя помощ излезе. От леля ти Рада." Изрисувано е старателно, с почти детски почерк, както пишеха възрастните хора на село, приключили с това занимание именно в детството си. В текста се откриват следи от правописа отпреди войната. И една подробност: за да не й се разбягат редовете, "леля Рада" също по детски си е начертала на авантитула линии с молив.

Самата книга е "Животът ми в Пушево" от Рада Лангазова. Издадена е във Варна през 1982 г. Последен път я търсих, когато една актриса ме бе цитирала в интервю: "Както казва К. Д., човек се ражда гол, а го погребват облечен. И всичко в този живот е заради един костюм." Говорил съм го това, наистина, но винаги съм посочвал на кого принадлежи. Освен това, дори когато ги казвам, не заставам изцяло зад тези думи. Някак не съм съгласен всичко в този живот да е за един костюм. И сега, когато книгата се "върна", побързах да намеря мястото. По-различно е написано там: "Човек не взема нито ниви, нито пари, нито богатство със себе си. Само една му е файдата от този свят, че се е родил гол, без дрехи, а когато умира го обличат. Цял живот е работил за едни дрехи, които ги слагат на гроба му." Това е резюмето на размишленията на "леля Рада" за страстите и омразите, на които охотно се предаваме и които тъй често вгорчават и обезсмислят престоя ни на този свят. Точно него съм си "преработил" и с него съм мъдрувал на чашка.



И все пак, каква "добрина", какви 5 евро?



Този текст донесе в някогашното списание "Септември" социологът Досьо Лангазов. Беше създаден като интервю за целите на неговата си професия. После махнал въпросите от записа и се потрудил върху него. (Досьо има и други книги, създадени с тази негова виртуозна техника. Една от тях, "Самотията", е разтърсваща равносметка на демографската драма от нашето неотдавна. Разгърнете я, ако ви попадне.) Порази ме храбростта да проникне тъй подробно в живота на майка си, да се допре до неща, които синовете обикновено не научават. Но може би именно поради това в страниците имаше енергия, а и достоверността покоряваше. Виждах какво трябва да се направи.

Свърших го бързо и с удоволствие, а и го умеех това: да се почисти и подреди един текст, да се освободят едни думи от сянката на други, да се изскубнат купешките приказки, за да се разчетат истините и мъдростта. "Оплевих", според редакционния жаргон, един пространен откъс и той разцъфтя. Сложихме му и заглавието: "Животът ми в Пушево". Жалко, че не можехме да поместим целия ръкопис.



Публикацията имаше малко предполаган успех



А е трябвало да го предвидим: това беше откровение за съдбата на нашите майки. Вълнуваше и читателите, които не бяха израсли на село - образът се оказа убедителен, богат, пленяващ. Заговори се, а скоро след това варненското издателство отпечата цялата книга. Иначе щях ли да я имам с автограф...

Няма да я разказвам тук. Ще трябва да ми повярвате, че това е изповед без хитрост и украса, свидетелство за смайващите дълбочини на един живот, извървян с правда и мъдрост, с ирония и прошка, които злият век на войни и революции, на люшкания и демагогия не е успял да накърни и да отнеме. Животът на едно смляно от епохата поколение, разказан от майка на син - колкото да усетим, че до нас е съществувал един друг свят, от който ние бяхме излезли, без да се замислим и... завинаги.

Та си мисля сега: а не сме ли и ние самите вече в един отделен свят, друг от света на нашите деца, паралелен, едновременен, но завинаги напуснат от тях? И дори ако застанем пред техните диктофони (или каквото там измислят още), ще можем ли да им открием нашите истини, нашите заблуди - за да ни съдят или дори само да ни помнят? Ще се справим ли поне толкова, колкото "леля Рада" от Пушево?

Самата нея аз никога не видях. (Да не забравя да ви кажа: книжката й е издадена в 4650 екземпляра!) А този автограф, ако река да го откъсна, то ще е само за да си го поставя в рамка...