Една от задължителните книги за странните хлапета в гимназията (или както днес ги наричат гийковете) по време на моите девичи години беше "Бягство от свободата" на Ерих Фром. Четох я на около 16-17 години, когато родителите ми бяха издигнали стени от забрани, за да ме предпазят от опасностите на пубертета - ранно забременяване, наркотици, алкохол, прибиране с полицейска кола, затъпяване, мързел и безпътица.

И с цялото това родителско следене около себе си четях и недоумявах - как е възможно някой да се страхува от свободата, както ми твърдеше Фром от всяка страница? Как така хората ще се чувстват по-уютно, когато някой друг решава вместо тях? Сигурно тези мисли са напирали у мен във вечери, когато съм оставала да чета в стаята си, защото за пореден път не са ме пуснали на парти.

Някъде по това време ме хванаха, че пуша, и в семейния апартамент, населен от пълни въздържатели, се изсипа адът на земята. Няколко години по-късно, на абитуриентския ми бал, баща ми ми запали цигарата и ме призова да си провалям живота както си искам, защото си е вече само мой. "Да не пушиш с моята уста, трови се както намериш за добре, вече си пълнолетна, нашата мисия приключи", допълни майка ми.

Трябваше да минат много години, за да разбера колко по-сладка е цигарата, когато я пушиш скришом зад блока и дъвчеш борови иглички от елхичката в кварталния парк, за да не те хванат. Отколкото когато я палиш автоматично в собствения си апартамент, подтиквана от никотинова зависимост. И когато от собствен опит знаеш, че пушенето наистина те трови и те връзва с вериги към някаква глупава физиологическа нужда от никотин извън твоята власт.

Има няколко ценности на тази земя, които на книга звучат много добре и уж всички копнеем за тях и ги преследваме. Но когато наистина имаме възможност да ги получим, когато само остава да протегнем ръка и да ги вземем, започваме да теоретизираме, увъртаме и мрънкаме - и в крайна сметка не го правим.

Това са истина, любов и прочутата свобода. Като първите две винаги стават възможни само при наличието на третата.



Свободата е най-страшното нещо на земята



Вече съм сигурна в това. На 17 години беше непостижима, защото родителите ми бяха преценили, че не съм готова за нея и не ми я даваха. Държаха я в добре заключена витрина в хола, така да се каже, и ми я вадеха да ми я покажат, докато ме обучаваха как да работя с нея, и ми поставяха препятствия, с преодоляването на които да я заслужа.

Като фамилна реликва, която щях да наследя, но само ако спазя древните завети и овладея магическите способности, предавани от поколение на поколение. Свободата, като доброто възпитание, се предава в семейството. Не се изгражда с приповдигнати приказки за чутовни герои, готови да се простят с живота си, за да живеят волно и да спасят страната си от робство.

Копнежът по нея и силите да понесеш бремето й се появяват в детето, ако родителите му успеят да спазят тънкия баланс от предпазващи забрани и насърчаване на личния бунт. Това е по-сложно от мозъчна хирургия и аз съм по-склонна да се пробвам да овладея мозъчна хирургия, отколкото да науча някого на свобода.



Дяволът винаги е в детайлите



Като например репликата на дядо ми, когато бях още 12-13-годишна и го гледах как си налива вино: "Топни си пръста в чашата и го оближи, за да видиш, че не е кой знае какво да се пие. Да не останеш с грешни впечатления, каквито забраните обикновено имат склонността да създават."

Това изречение е направило много повече за предпазването ми от алкохолизъм и наркозависимости от всички лекции на всички трезвенически дружества по света. То казва - опитай и реши сама, имам ти доверие. И ти мобилизираш цялата си личност, за да заслужиш това доверие. Затова сега, когато имам свободата да се наливам и друсам от сутрин до вечер, просто не го правя. Не е кой знае какво, както ме научи дядо още в детството с един облизан пръст, потопен преди това във виното.



Кога започва страхът



В ранната си младост, когато получиш всички формални степени на свобода - самостоятелен апартамент, самоиздръжка, избор на гаджета без предварително да ги представяш на родителите си, които да ги проучат до десето коляно, право да работиш каквото си искаш и да се сприятеляваш с когото си пожелаеш - усещаш за първи път целия товар на волния живот и изпитваш първите екзистенциални страхове от него.

Някъде по това време започваш да разсъждаваш за границите, до които можеш да стигнеш, и за първи път съвсем съзнателно в тежки мигове ти се приисква да изпълзиш обратно в утробата на майка си, където си стоплен и нахранен непрекъснато. Утробите са най-уютните и най-ограничаващите места в света. И всеки път, когато ни е трудно, се оглеждаме за такива.

Те се предлагат в най-различни форми. Може да се настаниш в утробата на наркотичната си зависимост, която ще те обвие като плацента и ще те храни с илюзии, докато се задушиш и умреш в нея като преносен фетус. Или пък да назначиш някого да управлява живота ти - съпруг, семейство, деца, началници, политически лидери, държава, религиозна секта - защото взимането на самостоятелни решения те кара да получаваш панически пристъпи.

Ако решението е неправилно, ти ще си виновен. Но пък ако го вземе някой друг вместо теб и му посветиш сбъркания си живот, винаги има кого да обвиниш за бедите си и ти все си чист и праведен. Или пък да се завреш доброволно в обсебваща безсмислена кариера, в инатливо настояване да живееш в чужда държава, която не те иска, във вманиачаване в сексуални подвизи, които уж те правят свободен, но всъщност те заробват с непрестанното изискване за увеличаване на дозата, в омаята да нараняваш всички около себе си с егоизма си.

Около мен се разхождат много хора с непрекъснати пъпни върви като петролопроводи, които имат претенциите да са свободни. Но са несъзнателни роби на маниите си, които често наричат свободи. А всъщност те ги влачат като прашинки по житейските пътища, без да им остават много избор.



Свободата да избереш робствата си



За себе си знам, че свободата ми се изразява в това сама да си избера робствата. Имам си няколко, на които държа - робствата на закона, доброто възпитание, емпатията, професионалните критерии, самоуважението, любимите ми хора. Свободата ми се състои и в силата във всеки един миг да се откажа от тях, ако станат опасни и неприемливи за мен или някого, когото обичам. Тя е във всички мънички решения, които взимам сама - ежечасно, без натиск и без директиви от авторитети. Дори и в тези временно да си огранича волността заради нещо по-важно. И в бремето да взимам такива решения непрекъснато - и в способността ми да понеса последствията им. В отказа ми от инерцията и теоретизирането. В смелостта ми да върша всичко по убеждение и след заставане лице в лице с демоните си.

Малко трудно се живее така, няма много уют и често оставаш сам. Налага се мозъкът и моралът ти да са все включени на пълна мощност и да не спираш да се самоусъвършенстващ, вместо да минеш на автопилот или да предадеш кормилото на някой друг.

Да, свободата е страшна и си сам срещу света и съвестта си, когато я прегърнеш. Но при положение че живея само един кратък живот, държа да го посветя съзнателно на когото и каквото пожелая, а не да сменям това право срещу уюта на самозаблудите и манипулациите.