|
| Александър Кашъмов |
- Г-н Кашъмов, какво е отношението на тази власт към достъпа до информация?
- Има добри стъпки - например отварянето на базата данни с решения на МС и стенограмите от заседанията, както и по-доброто предоставяне на информация от МВР. Но усилията не са системни. Няма държавен орган, който цялостно да наблюдава достъпа до информация и прозрачността на институциите. За да има работеща и прозрачна администрация, трябва да има сериозен контрол и координация на тази дейност. Така че нещата се подобряват, но не можем да кажем, че в изпълнителната власт се е установила култура на прозрачност. Искаме да видим повече реални документи в интернет страниците на институциите, договори, документите, с които се управлява и от които става ясно кой участва във вземането на решения.
Доволни сме от посоката на съдебната практика. Правилото за надделяващия обществен интерес (когато чрез исканата информация се цели разкриване на корупция и на злоупотреба с власт, бел. ред.) започва да работи през съдебната практика. Увеличават се случаите, когато се казва, че простият отказ на държавата не е достатъчен.
- Разкажете за абсурдни откази за достъп до информация.
- Наскоро имаше случай на гражданка от Варна, която иска достъп до доклад на министъра на регионалното развитие Росен Плевнелиев. Докладът е свързан със случая с Алея Първа в Морската градина. Отговорът на МРРБ е, че тази информация не е създадена и не се съхранява в министерството. При положение че малко преди да бъде подадено заявлението за достъп, на парламентарно питане министърът е отговорил, че в момента се работи по такъв доклад.
В друг случай неправителствена организация, която се занимава със защита правата на децата, е предизвикала среща и дискусия със социалния министър Тотю Младенов. Той е поел ангажимент да се изготви доклад по съобщените от НПО случаи. После подчинената му Агенция за социално подпомагане отказва да предостави доклада на организацията с аргумента, че това е вътрешна информация.
Има и две интересни дела на журналисти за доклади - на инспекторат към министерство и на одитен доклад. В началото на м.г. много се анонсираха доклади и проверки, които показваха как предходното правителство е злоупотребявало. След това се оказва, че документите за тези данни са следствена тайна.
- Сериозни ли са аргументите на ГЕРБ за ограничаване на достъпа до данните в Търговския регистър?
- Разбирам мотивите за защитата на данните на едноличните търговци. Друг е въпросът защо те изобщо са в Търговския регистър - по директива не трябва да са там. Но обществото има интерес от достъп до данните за големите дружества и приватизационните сделки. А това ще е невъзможно, ако бъдат приети предлаганите поправки.
Публичността на Търговския регистър е уникален факт за България. Твърди се, че в други страни няма такъв широк достъп. Там обаче имат много прозрачно управление. У нас това е единственият работещ публичен регистър - стъпка, направена напук на цялата безхаберност. Не чух разумни обяснения защо личните данни не могат да бъдат защитени. Може да се намери баланс между прозрачност и защита. Но не съм убеден, че има желание за това. Ако поправката мине, ние ще помогнем на компетентните институции да сезират КС.
Ще дам пример с едно дело. Журналист поиска приватизационния договор на "Витоша ски", приватизирана през 2008 г. чрез продажба на дялове от общинско дружество. По тази причина е вписан в Търговския регистър. Само че Общинската агенция по приватизация отказа да го предостави. Когато поискахме в съда да покаже дали това е нейна практика, тя представи един куп решения, че масово отказва приватизационни договори. А законът казва, че договорите винаги са публични. Изтеглихме договора от публичния регистър. Това може би обяснява защо някой се опитва да ограничи достъпа до Търговския регистър, откъдето може да се получи много ценна информация в обществен интерес.
- Кои са основните пунктове в закона, които трябва да бъдат променени, за да се ограничат злоупотребите със СРС?
- Първо, много широкият обхват от престъпления, за които е възможно да се прилагат. Не се изисква мотивираност. Такива формално има, но на практика са пропуснати някои неща. Не е необходимо искащият прилагане на СРС да доказва каквото и да било. Към искането не се прилагат каквито и да е документи. Не е нужно да твърди, че не може по друг начин да събере същата информация. На трето място законът изисква да се докаже вероятният факт на извършено или извършващо се или тежко престъпление, което ще се извърши. Но никъде няма изискване лицето или лицата, спрямо които се иска прилагане на СРС, да бъдат свързани с него. Така с данни за някакво престъпление може да бъде подслушвана цялата държава. Това е сериозна празнота в закона. Някои твърдят, че съдията може да я преодолее чрез разума. Но когато виждаме практиката, е очевидно, че нещата трябва да са записани ясно, за да има по-сериозни пречки пред свръхподслушването. Има проблеми и при контрола. Категорично е необходимо, след като са дали разрешение, съдиите да преглеждат какво се е случило - дали има съответствие между това, което се е произвело, и разрешението. Вторият вид контрол, който трябва да стане, е на министъра на вътрешните работи и на председателя на ДАНС. До ден днешен никой не си е направил труда да ги запише. Което най-вероятно означава, че контрол просто не се осъществява. И третият момент е правомощията на парламентарната подкомисия. Не държим това непременно да е отделен орган от парламента. Но той трябва да има реална власт и правомощия да налага санкции, както и капацитет да си върши работата. Сега не е така.
Последното са двете основни права на хората и на юридическите лица - на информация и на обезщетение. Правото на информация трябва да бъде много широко. А ЕСПЧ е казал, че човек има право винаги да научи, освен по изключение, че е бил обект на използване на СРС. Ако подсъдимият има право да научи това, не може този, който дори не е подсъдим, да не знае, че е бил подложен на такава сериозна намеса от страна на държавата.
- А проследяването на телефонните разпечатки и трафичните данни не е ли още по-опасно? Още повече че по разпореждане на главния прокурор то се прави без съдебна санкция, когато има образувано наказателно производство.
- Абсурдно е това, което виждаме, че се прави. Излиза, че когато са за целите на оперативно-издирвателната дейност, трябва да има съдебно разрешение, а когато е за наказателен процес - не се налага. Разследващата дейност се ръководи от прокурора, но се извършва от полицаи. Така че на практика полицаите имат право да изискват трафични данни. Те не са по-чувствителни от подслушванията. Но това не означава, че не са чувствителни.
Наблюдава се и засилена дейност на МВР по опити за следене в интернет. Наскоро поехме случаи, в които се обжалват искания на ГДБОП да се разкриват IP адреси на участници във форума на "Дарик нюз". Според МВР, когато IP адресът се изисква от интернет издания, а не от интернет доставчик или мобилен оператор, не трябва да се минава през съдебно разрешение. Което заобикаля закона и напълно го обезсмисля.
В един от случаите медията оповестява, че някакъв човек има проблемен бизнес. Във форума пишат хора, някои от които са засегнати от него. Той смята, че е сериозно застрашен от саморазправа и дори от убийство, и подава сигнал в ГДБОП. Учудих се, че в ГДБОП човек може да подаде сигнал. Най-изненадващо дирекцията се заема с него, въпреки че заканата за убийство не е тежко престъпление. А когато случаят стига до районната прокуратура, тя отказва да образува наказателно производство. В същия момент машината е задвижена. Не само се отварят възможности за злоупотреби, ами се изразходва ресурсът на системата за истинска борба с престъпността.
Другият случай е сходен. Съдът и в двата случая отмени разпореждането на МВР, но те обжалват и пред ВАС. В един от случаите има предварително изпълнение, което означава, че няма реална защита.
