-----
Професор Георги Каприев e автор на 14 книги. Преподавател е по история на философията в СУ "Св. Климент Охридски". Президент на комисията "Византийска философия" към Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.) и съосновател на Европейския висш колеж за антична и средновековна философия (EGSAMP). Чете лекции в Кьолн, Амстердам, Бари, Берлин, Бохум, Вюрцбург, Цюрих и др. Превежда от латински, старогръцки, немски и руски.
-----
- Г-н Каприев, какво е да си философ във време на обществена и особено пазарна динамика с такъв смазващ интензитет? Не е ли малко анахоретско това занятие?
- Философията, г-н Ламбовски, винаги е била малко нещо отшелническа работа. Тя изисква дистанция от злободневното и баналното. Не вярвам да е имало историческо време, удобно за философстване. Европейската история е пространство на стреса. Да, бивали са епохи, когато философията е имала по-солиден публичен престиж, но това не е решаващо. Защото тя, философията, е преди всичко екзистенциално и интелектуално състояние, осъществявано в личен диалог с обзети от същото, а чак след това някаква културна и социална активност. Факт е, че сегашната българска ситуация открива вход към "времето на интелектуалните нищожества", както се изразява Георги Фотев, но това не би следвало да влияе върху качеството на мисленето при качествените философи.
- Дано е тъй... Макар да ми се струва, че всички сме философи в една област, дори шампиони. Имам предвид "философията на оцеляването"... Приемате ли съществуването й, и ние ли сме наистина нейните капацитети?
- Големи сме в нея, много големи, нищо, че не е академична дисциплина. Никой не е дал диагноза на тази "философия" по-точно и по-зловещо от Елиас Канети. Той я описва като ефект от ужаса пред погледа на смъртта. В оцеляването, казва той, всеки е враг всекиму. То е топосът на самотата, на изоставеността, безпомощността, липсата на солидарност. Тук фактът, че не ти си "мъртвият" в този момент, а някой друг, се оказва генератор на щастие. "Философията на оцеляването" е в последна сметка духът на разрушението и саморазрушението.
- Но не ни ли и спасява известен непукизъм? И за да върнем топката на по-сериозен терен, не притежаваме ли нещо от източната съзерцателност, съчетана със стоицизъм? Всъщност вие сте специалист по византийска философия и богословие, а ние малко знаем за византийските философи. Те какво постигат? Има ли какво да вземем днес от тях?
- Не само тук се знае малко за тях, изследванията са млади, на малко повече от 60 години. Съвременният академичен - не само философски - свят днес се вглежда най-вече в начина, по който тези философи тълкуват битието. Те го схващат не като нещо статично, а като динамика. Същността на всяко нещо е сама по себе си непознаваема, до нея се достига през действията й, нейните енергии. Та затова битието се мисли като сплит от насочващи се, взаимодействащи, осъществяващи се енергии, излъчвани от "ипостаси", тоест уникални същества, които, разбира се, са далеч не само човешки. Всичко съществуващо излъчва енергии. Днес мнозина са убедени в правомерността на този поглед, а византийците са знаели как се мисли и говори за всичко това.
- Но май пак чакаме да ни се каже отнякъде, за да го повярваме... В тази връзка - страда ли българската интелигенция от "комплекс за провинциализъм"?
- Без никакво съмнение. Масовият български интелигент дири своето признание навън и отвън. А "отвън" са привижданите от него културни метрополии, които според него са задължително някъде "там": където и да е, само не и "тук". Светът е нещо друго, различно от "нас". Дори българските авторитети са там, по света, а не у нас, и общовалидна е нагласата, че авторитет се става само докажеш ли се "навън". Българската културна общност е масово убедена в това положение. Това ми се струва да е дефиниция за провинциализъм. Казаното не значи, че няма блестящо осъществени българи. Напротив, стотици са, в различни сфери. Те обаче хич не се интересуват от масовия модел, поради което и моделът рядко им заделя внимание. Естествено, роля тук играят завистта и злобата, носещи оси в технологията на оцеляването, които са радикално антипродуктивни.
- А дали тъкмо на този комплекс не се дължи синдромът за подражателност, на някаква вторичност в културните ни практики?
- Точно на това се дължи. Провинциалното самочувствие се поддържа от усещането за невъзможна собствена креативност. Истински интелектуалното обаче е елитарно по същината си. То е авто-креативно, гради се върху личен творчески потенциал, дух, кураж и в този смисъл не се нуждае от външни образци. Образците, с които се съизмерва, то усвоява в диалог на равна нога, а не от долната площадка на стълбата. Провинциализмът е слугинаж.
- Провинциализъм равно на слугинаж, добре речено. Но нали вие поддържате тезата, че вече не можем да говорим и за културни метрополии?
- Не, не можем. Ако под културна метрополия ще разбираме престижно място единствено където творческите резултати биха придобили категорична валидност при евентуален успех, това вече не съществува...
- Примерно Париж, Ню-Йорк...
- Конкретното място на демонстрацията вече няма тази магическа значимост. При съвременната мобилност и комуникация претенциите на дадено място да бъде "метрополия" имат фарсов характер. Постижението, реализирано където и да е по глобуса, бързо добива планетарна значимост. Понякога даже излишно бързо. Като "културни метрополии" днес се описват най-вече големите пазари на културна продукция, а не местата на нейното създаване. Друг е въпросът, че тук или там ситуативно се формират ядра от светли умове, натрупва се маса от творчески фигури над критичната, където процесите се ускоряват. Колкото и далеч да е стигнало виртуалното общуване, то не е в състояние да замени живия диалог в процеса на работа. Това "тук или там" обаче все по-често не носи името на която и да е от старите метрополии.
- Значи и в тези процеси привиждате някакъв преход. А какво мислите за квалификациите на прехода у нас? Той свърши ли, продължава ли, има ли го изобщо?
- За какъв преход трябва да става дума, когато говорим за повече от 20 години? Да помислим: сравнено със създаването на модерната българска държава, сега сме в 1900 година; сравнено с края на последната война - в 1966-а. Та целият силен период на българската култура между двете световни войни е с трайността на нашия "преход". В никакъв преход ние не сме, а сме в една устойчива социална структура, която някак си не харесваме и не искаме да признаем за валидна. Преход към какво? Формалните условия за една развита европейска демокрация и едно продуктивно общество са налице, ние обаче сме некадърни да ги изпълним със съдържание. И на бездарието си казваме "преход". Нашият нагон, нека забележа, да се взираме назад и встрани ни пречи да сме в "сега", да градим настояще, а следователно и бъдеще. Вместо това рушим и се самоизяждаме, отрязвайки си шанса да създадем каквато и да е традиция, стабилни условия за нормално и продуктивно съществуване, за дългосрочни перспективи. От този хоризонт България е все в преход - от 1879 г. до наши дни.
- Нашето образование - съответства ли на прословутия мерак за образованост на българина?
- Вие убедени ли сте, че има такъв мерак?
- Ще ми се да съм.
- Аз не съм. Масовият български манталитет вижда на финала на образователния процес диплома, а не специфичен обем знания и умения. В този смисъл нашето образование на всички нива точно съответства на българския идеал за образованост. Това, разбира се, е катастрофа. То стимулира една откровена не даже неинтелигентност, а умствена тъпота, започваща да минава за модел на успеха. Съхраняването на това състояние ще превърне България в интелектуална пустиня. Което може и да не е космическа трагедия. Загивали са къде-къде по-мощни култури.
- Какво можем да вземем от академичните достижения навън?
- Много нещо, стига да скъсаме със споменатия манталитет. Най-напред това е типът мотивация за присъствие в академичното пространство, който тук е, меко казано, сбъркан. Заедно с него бих споменал формалните и съдържателните чисто академични критерии, спрямо които всички политически, идеологически, патриотарски, шуро-баджанашки, сиромахомилски и подобни аргументи са съвършено нищожни. Държа да отбележа, че само тези български изследователи, които се придържат към посочения модел, имат световно валидни резултати. А в сериозната съвременна наука друг вид резултати няма.
Има интересни неща.
Макар да не съм съгласен в "ние сме бездарни" да се обединяват нормални хора, политикани и мутри.
------------------------------- -----------
Блогът на Генек