Преди две години, когато кризата идваше насам почти като дракон от приказките, по приказен начин разни умници я бореха с оптимистични тълкувания на един къде китайски, къде японски йероглиф. Той означавал и възможност. При това възможност за читавите, умните, чевръстите, по-добрите. Досущ като в приказките, те щели да оцелеят и в кризата, пречистваща недъгавото, глупавото и схванатото както в бизнеса, така и в живота. Дори се провеждаха семинари, чийто телешки възторг от по азиатски предвидливия йероглиф щастливо съвпадаше с правителственото самодоволство от подготвеността на България за кризата. Тогава направих едни бележки по кризата като възможност, която най-накрая стига до необходимата си действителност, потвърдена от историята поне след Френската революция насам - именно действителността на войната.

Е, войната дойде и изпари не толкова оптимизма както у нас, така и по света, колкото хитрия йероглиф. Той бе заместен в сводките за пробуждането на демокрацията в Северна Африка и Близкия изток и за войната в Либия с по-актуалните знаци от арабската азбука в логото на "Ал Джазира" и "Зелената книга" на Кадафи. Сега те онагледяват не приятните възможности на кризата, а необходимия й изход във война. Че тази война не е наша, че уж е далеч от България, че участието в нея ще е символично и нямало да се отрази на бюджета,



не бива да ни прави слепи за нейната връзка тъкмо с кризата



Все пак колкото и да е евтина тая война - има-няма няколко милиарда, бълха ухапала "международната общност" -, е разумно да се отбележи, че когато ракета уцели либийски танк, се отварят доста възможности за работа на много хора, т.е. за изход от икономическа криза. Разбира се, с изключение на убитите, чиято колатерална загуба бледнее пред оптимизма от нови концесии, възможни заради шестващата по света демокрация - безценна, както знаем от собствен опит.

Та в светлината на тоя опит от последната седмица са и тия нови бележки по кризата като възможност. Опитът е малко-много фарсов, но пък това не пречи да се отварят светлите хоризонти на бъдещето.

Да започнем с т. нар. "драма" в Сливен - нелепа история, излязла сякаш от текстове на "Ъпсурт" и приключила щастливо, не броим ли тежко ранения охранител. Тя измести публичното внимание от точките, в които бе приковано в началото на седмицата: войната в Либия, последствията от земетресението в Япония, споровете за развитието на атомната енергетика, цената на дизеловото гориво и протестите на земеделците. Това изместване стана с помощта и на премиера, и на министъра на вътрешните работи, и на полицията, но най-вече на медиите. То открива възможности, които не бива да бъдат пропускани - особено в условия на криза, чиито икономически причини избиват в поведенчески отклонения.



Ето например медийният усет за актуалност



Обикновено той бива придружаван от самовъзпроизвежаща се истерия, отнемаща към ? от новините. Тя със сигурност дава повече основания психолозите на МВР да се занимават най-напред с нея, а не с мръднали по една или друга причина добри момчета с пистолети, успокояващи се бездруго с валидол и безалкохолни напитки. Един проект на психологическия институт към МВР за превантивна терапия на журналисти, отразяващи всякакви кризи, е не просто възможен. Той е наложителен, извън това, че ще "усвои" някое и друго евро по съответна европейска програма, с други думи - ще отвори нова работа и ще е стъпка към по-леко изживяване на кризи. А и за предотвратяването на такива, имат ли се предвид следните съображения, донесла ни изминаващата седмица.



В мизансцена на "драмата със заложници в Сливен" влезе и социалният президент



На импровизирана пресконференция във Видин той определи горкия похитител като "млад мъж, отчаян от живота" и почти го оправда с обобщението за трайната безработица, засягаща 26% от младежите. Тя била причина за такива прояви като в Сливен "по места" и за "нарастваща агресия, която започва от политиците, минава през медиите и стига до хората".

Кратко и ясно дотам, че ако предпоставката е вярна, е напълно възможно озаптяването на агресията да следва описания ред "политици, медии, хора". Също така може да се очаква днешният протест на БСП срещу кризата и правителствената политика да произведе още няколко заложнически драми, включат ли се в него повече млади хора - в събота има няколко работещи банкови офиса в центъра на София. Тая възможност обаче е твърде слаба, за да стане действителност: в организираните от хайверената ни левица протести младите са кът, агресията на хората стига най-много до някой по-неприличен лозунг. Ако масите надигат непокорно глава, е заради цената на бензина, крещящо несъответна на заплатите. Това не означава, че цената на хляба, на все повече вносните храни и особено на бананите е съвсем по джоба на гражданството, но пък да се трошат витрини и да се окупират банки никак не е свойствено на нашите традиции за борба с кризите.

Затова и може да заключим, че



кризата винаги ще си бъде действителност,



а преодоляването и у нас - формална възможност, горе-долу така, както е в примера, с който класиците онагледяват тая категория: султанът да стане папа. Понеже няма наблизо султан, а папата си има друга работа, по-разбираем пример за формална възможност би бил "дядо Максим - президент". Много интересно, но по същество невъзможно, понеже засега за тоя пост се спрягат предимно светски дами и Волен Сидеров, неслучайно с богословско образование.

С оглед обаче на интересния ни демократичен опит, при който вече имахме цар за министър-председател, формалните възможности за изход от кризата не са никак невъзможни. Просто Бойко Борисов казва, че няма вече криза, успокоените от психолозите медии тиражират новината и работата е свършена така успешно, както приключи и драмата в Сливен - с обещание, че няма да има дори един шамар за виновника. Оттук може да се направи изводът, че в действителност кризите без шамари не минават. Но тъй като той е в разрез с демократическата педагогика, политкоректността налага да го премълчим.