---

Александър Урумов е завършил българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на книгите "Исус Христос - власт и политика" и "Приказки в края на времето". Сценарист е на моноспектакъла "Лалугер" на Николай Урумов (копродукция на театър "Българска армия" и Добричкия театър). Работи в сферата на публичните комуникации от 1997 г. Говорител е на Министерството на отбраната през 1997-2001 г. От 2006 г. е ръководител на звеното за връзки с обществеността на БНБ.

------

- Хич да не иска, името на Николай Урумов отдавна се спряга с това на Бай Ганьо заради силните му превъплъщения пред камера и на сцена. Отскоро актьорът успешно разнася славата и на вашия Дянко в моноспектакъла "Лалугер". С какво героят от книгата ви се родее с Бай Ганя?

- Дянко и Бай Ганьо имат своите прилики. Първо, те са носители на изконни черти на българската народопсихология. И второ, в поведението им няма претенциозност и позьорство, което пък печели зрителите. Разликата е, че Дянко има природна чувствителност, един забравен селски свян и йовковска простителност. Дянко е нравствено съкровище, нешлифован диамант. Все още има такива.

Що се отнася до Николай Урумов, той е огромен талант, работохолик с изумителен професионален перфекционизъм. Актьор, който не допуска компромиси. Текстът трябва да е дрешка точно по негова мярка, той не носи конфекция. Ако го стяга или му е широка, наглася я по себе си.

- "Лалугер" се играе при пълни салони не само в "Армията", но събира публика и в извънстолични театри. Доста голям успех за вас като дебютант. Очаквахте ли?

- Не. Но принос за този успех има целият "лалугерски" екип: режисьорът Юрий Дачев, сценографът Виолета Радкова, композиторът Мишо Шишков. Също и Митко Тодоров, заместник-министър на културата, с когото като доскорошен директор на "Армията" започнахме този проект, както и наследникът му на поста Миро Пашов. Много усилия вложи директорът на Добричкия театър Иван Мандев - с него също сме от самото начало. Най-много съм задължен на изключителния Урумов. Той пръв видя със сърцето си Дянко Лалугера на страниците на книгата ми. Заедно работихме по сценария, заедно се смяхме и се умълчавахме замислени. И така се появи нашият смешно-тъжен, мъдър селски приказливец Дянко.

- Като човек на перото, пишете ли си "на сметката" отговорността за съхраняването на живостта и богатството на родния език?

- Разбира се. Художествените творби са не само свидетелство на своето време, създаващи характери и портрети, те съдържат и съвременния език.

- Стига да има кой да ги чете. За този все по-рядко срещан навик се говори и в предговора на книгата ви "Приказки в края на времето".

- Тревожна е загубата на уважението към книгата като ценност. Все повече четем в интернет и загърбваме книгата. Не осъзнаваме, че така загърбваме и цяла ера в човешкото развитие - ерата на книгопечатането, ерата на Гутенберг. Книгите са свят със запазена памет, а не нещо непотребно и демодирано. Загърбването на тази памет отваря врата за манипулация на миналото. Един ден някой може да пренапише историята в интернет и да ни обясни, че миналото не е това, което ние познаваме, а нещо съвсем различно. Истинската власт е властта върху миналото, защото то определя бъдещето. А властта изкушава.

- Тоест, четейки главно в интернет, влизаме в собствения си капан?

- Именно. В тази динамична среда думите могат да се променят, докато в книгата са същите. Нещо повече - когато човек се променя с годините, той може да преоткрие дадена книга, героите в нея, себе си в нея. А това е изключителна ценност, разкриваща естествената динамика на отношенията между човек и текст. Ако навлезем още по-дълбоко в темата, ще си спомним, че нашата, юдео-християнската цивилизация почива на изписаното графично слово. Скрижалите със заповедите, които Бог дава на Мойсей, представляват графични знаци, издълбани върху камък. Това графично писмо на духа е съвсем различно от египетските йероглифи, съдържащи множество изображения. Именно то срутва идолите на робството и изгражда една нова култура на свободата на въображението. Давид на буквите побеждава Голиат на образите. Но днес загърбваме тази свобода и лениво и безкритично приемаме все повече информация от визуални изображения.

- Алегорично казано, излиза, че се връщаме към Египет?

- Да. Щом образите започнат да заменят буквите, изправяме се пред опасността постепенно да излезем от света на писаното слово и да се върнем в Египет на готовите образи. Когато възприемаш събития и случки само чрез визия, трудно можеш сам да си изфантазираш друг, "свой" образ. А това убива способността ни да развиваме абстрактното си мислене. Лишава ни от вълшебните приказки, които нашето въображение може да ни поднесе...

- А за нас, българите, коя е най-вълшебната приказка?

- Обществото ни днес е логично разкъсано от прехода, сегментирано на различни светове, всеки от които си има своята приказка. За единия свят най-вълшебната приказка е да разграби някоя изоставена сграда и смайващо сръчно да натовари желязото в каруци. За другия свят вълшебна приказка си остава обобщеният образ на Запада. Третата приказка е вълшебно-еснафска. Това е приказката на средната класа, живееща в кротки паралелни пространства на вътрешна емиграция. Нейната приказка е да отгледа, да възпита и образова децата си под мотото "Те поне да не живеят като нас". Това тъжно мото сигурно си съществува, откакто България светува. Тази приказка ми е добре позната от родителите ми. Сега се улавям, че я разказвам на децата си.

- А защо си нямаме и една общобългарска приказка?

- Защото ни липсва обща кауза. Българите обичаме да воюваме помежду си. Липсва ни способност за надграждане, нямаме традиции за съхраняване и доразвиване на постигнатото. Да не говорим, че сме най-големите индивидуалисти на света. Още при възрожденците ни го има изразът "Сам юнак на коня" или онова паметно "В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!" Или героичната саможертва на Ботев. Да сте чули българска легенда, подобна на тази за крал Артур? Легенда за един отбор юнаци около една кръгла маса и всички те да са равни помежду си. Няма и да чуете. Изразът "отбор юнаци" в българската вселена съдържа единствено присмех.

- А когато изчезнат хората като Дянко Лалугера, каква загуба ще е това?

- Когато Дянко си отиде, къщата му вечер ще остане тъмна - децата му са в големия град и там ще останат. Малкото лозенце, от което си е правел вино, ще запустее. Празнотата ще се настани в цели български краища. Няма защо да се заблуждаваме.

- Май сте по-оптимист на тема "българска литература и нейната почва у нас"?

- Да. Идва едно ново поколение български писатели, които се радват на добър прием. Четящите хора обръщат поглед към техните книги, коментират ги. Това е прекрасно. А и имаме добри примери в историята. Изключително вдъхновяващо е, че само за 30 години - от началото на 70-те години на XIX в. до началото на първото десетилетие на XX в. - прохождащата възрожденска българска литература прави огромен скок и достига нивата на добрите европейски литературни образци.

- По отношение на какво?

- Достатъчно е да погледнем статичните пространни портрети, изградени изцяло във фолклорен дух в "Маминото детенце", в "Българи от старо време" на Каравелов и пр. След само 30 години при Елин Пелин вече има портретни елементи, които служат на литературния образ, отваряйки врата към характера на героя. Там статичното описание на "черешовите очи" се превръща в динамичен израз на психологическо състояние: "черните й очи го стрелнаха ядовито". За 30 години преодоляваме демодирани стереотипи каквито са сензационни романи от рода на "Скитникът евреин" на Йожен Сю, намерили израз в нашите "Изгубена Станка" и "Многострадална Геновева". Този скок е вдъхновяващ пример и за нашето съвремие. Пък и вече минаха 20 години, време е...

- А от вас да очаква ли читателят нови истории?

- Тези дни завърших сборник разкази. Все още избираме заглавието. Издател е "Жанет 45" на Божана Апостолова, изключителна личност. Много съм щастлив, че големият майстор на словото Калин Донков е редактор на книгата. Живот и здраве, премиерата е тази пролет.

- Как съчетавате професията си на ръководител на пресслужбата на БНБ и писането на книги?

- Както се съчетават дълг и любов: с търпение и за сметка на свободното време. Като се замисля, работя в областта на публичните комуникации вече 15 години, а пък в литературата съм влюбен, откакто се помня. Така че не правя компромис нито с работата си в такава уважавана институция като БНБ, нито с качеството на текстовете си.