Световната икономическа криза отмина и се отрази по различен начин на отделните държави. За едни последствията бяха не много значими, а други продължават да изпитват затруднения. България се измъква мъчително и бавно възстановява икономическия си растеж.

Източна Европа излъчи един "отличник" и това е Полша, която успя да избегне рецесията. Това не означава, че всичко при нея е наред, а само че е избегнала общия спад. Един икономически спад винаги е свързан с други неприятни икономически, социални и политически последствия. За да разберем по-добре какво се е случило в Полша, ще разгледаме още една страна с много сходни в общо икономическо отношение черти, но с диаметрално противоположен ефект от кризата - Румъния.

Тези две страни наистина имат доста общи черти - сравнително голяма площ и многобройно и религиозно население, относително висок дял на селското стопанство в БВП, дължащ се на равнинния терен и подходящите климатични условия. Въпреки че през 90-те години двете страни се развиваха по доста различен начин, в началото на 21-ви век благоприятната външна среда и някои сходни вътрешноикономически условия позволиха те да изглеждат сравними по общо икономическо развитие. И двете имат класически централни банки с плаващ валутен курс, станаха членове на ЕС и към двете се насочиха значителни потоци от чужди инвестиции. Натрупаният реален икономически растеж от 2000 г. до 2010 г. е поразително еднакъв - 53% и за двете страни. Въпреки това в момента те се разглеждат като движещи се по различни писти. Рисковете пред тях са като че ли различни, перспективите изглеждат различни. Полша се дава като пример на страна, избегнала рецесията по време на световната криза, а Румъния сякаш обира много негативи и е по-скоро лошият пример за Източна Европа.

Поляците започнаха промените си първи от всички социалистически страни. Още като част от социалистическата система, а по-късно и след нейния крах, започнаха да набират скорост по естествен път и психически изглеждаха напълно готови за прехода. Затова и началото при тях изглеждаше по-лесно. Въпреки по-високия си стандарт обаче те започнаха колебливо 21-ви век.

България и Румъния винаги са се движели някак успоредно от началото на промените. Не само защото сме съседи, но и защото промените започнаха едновременно и защото през 90-те години изглеждахме сходни едни на други. Само дето румънците нямаха нашите дългови проблеми - Чаушеску беше погасил румънския външен дълг с цената на огромни лишения за населението още по времето на социализма и беше влязъл в учебниците по макроикономика като пример на неадекватно икономическо решение. В резултат румънците започнаха промените невероятно бедни. В края на 20-ти век обаче и ние направихме нашите си безумия и нещата се поизравниха. Така по комшийски започнахме да се дебнем един друг през този век и да се даваме взаимно като лош пример.

С излизането от "дотком" кризата през 2001 г. и с приемането на първата и втората вълна нови страни членки в ЕС т. нар. нови демокрации започнаха да се разглеждат като добро място за инвестиции. Задържането на много ниски лихвени проценти по света, т.е. ниската възвращаемост на финансовите активи през периода 2002 - 2005 г. доведе до засилено търсене на инвестиции с висока доходност. Точно тогава Източна Европа влезе в ЕС и перспективите пред нея изглеждаха чудесни. Полша и Румъния бяха много атрактивни - те имаха класически централни банки с плаващи курсове, нещо много добре познато по света за разлика от неизвестността, свързана с валутния борд в България например. Този факт, както и многобройното за европейските мащаби население в Полша и Румъния, без съмнение допринесе за навлизането на големи производители именно в тези държави, докато България се радваше на инвеститори в недвижими имоти например, където рискът по това време се оценяваше като нисък.

Икономическата политика на всяка една страна има два основни аспекта - политиката на централната банка и политиката на правителството.

Прииждащите финансови потоци в икономиката в периоди на подем са ангажимент на централната банка. В реално изражение, измерено чрез икономическия растеж, тези пари имаха един и същ ефект в Полша и Румъния, но в номинално изражение разликите бяха очевидни. Румънската централна банка водеше курс на стимулиране на растежа чрез монетарни мерки. До 2004 г. Румъния натрупа 112% инфлация, и то преди още да започне бумът на преките чуждестранни инвестиции в страната, а валутният й курс загуби едва около 50%. През 2006 - 2008 г. инфлацията остана висока, макар и вече под 10% годишно, а валутата дори се засили под влияние на еуфорията от приемането на страната в ЕС. Прекият резултат от тези действия беше значителното покачване на ефективния валутен курс в Румъния с всички неблагоприятни последици от това - влошаване на конкурентоспособността на румънската икономика и страх от трайна девалвация на валутата.

В същото време централната банка на Полша възприе курс на ниска инфлация под ръководството на "бащата" на полските реформи - Лешек Балцерович. Без съмнение такъв курс на поведение има и значителен ефект на задържане на растежа, успоредно с ограничаването на инфлацията. За сметка на това дисбалансите в икономиката на Полша останаха под контрол и последвалите външни шокове, дошли по време на кризата през 2009 г., се оказаха смекчени. Личният авторитет на Балцерович, съчетан с независимите действия на централната банка, спомогнаха обществото да приеме непопулярния ефект от водената от полската централна банка политика.

Какво беше поведението на двете правителства през разглеждания период?

Основен проблем на Полша в годините на прехода е високата безработица. До 2006 г. включително безработицата беше двуцифрена, след това спадна до 7.1% през 2008 г. и отново започна да се покачва по време на световната криза. Доколкото високата безработица представлява и сериозен политически проблем, напълно разбираема изглежда политиката на сравнително високи бюджетни дефицити, особено на фона на ниската инфлация, поддържана с усилията на полската централна банка. Ниската инфлация стимулира по принцип търсенето на инструменти с фиксирана доходност, като правителствените бонове и финансирането на бюджетния дефицит на Полша не представляваше голям проблем за полското правителство. Един потенциален риск обаче остава нарастването на държавния дълг на страната, който достигна 55% от БВП през 2010 г.

Румъния нямаше проблем с безработицата. На фона на високата инфлация изглежда странно поддържането на бюджетни дефицити в период на очевидно прегряваща икономика. Дефицитите не бяха големи - от порядъка на 2% от БВП и делът на държавния дълг към БВП намаляваше до около 12-13%. Въпреки това те засилваха прегряването и повишаваха икономическите рискове.

Със започването на кризата натрупаните проблеми започнаха да стават явни. На пръв поглед реакциите на двете страни изглеждаха близки и стандартни - девалвация на валутите и увеличаване на бюджетните дефицити. Девалвацията беше под влияние на влошения платежен баланс, а дефицитите - в резултат на спадналите приходи и отчасти на политики на стимулиране на вътрешното търсене. Полша загуби средно 23% от стойността на валутата си през 2009 г., а Румъния - 15%. Бюджетните дефицити достигнаха 7.3 и 7.9% от БВП за Полша за 2009 и 2010 г. съответно, а за Румъния - 8.5 и 6.4%. Разликите не изглеждат големи, но проблемите се появиха при финансирането на дефицитите - Полша ги финансира без проблеми, а Румъния е принудена да плаща високи рискови надбавки. Така двете страни се оказаха движещи се по различни писти.

Какви изводи можем да направим за България?

От казаното дотук става ясно, че значителното изпреварване на Румъния спрямо България по отношение на заплатите и пенсиите има два основни източника - значително по-високата инфлация и засилващият се валутен курс за периода 2004 до 2007 г. - и двете резултат на различния статут и поведение на румънската централна банка спрямо БНБ.

Основната разлика между България, от една страна, и Полша и Румъния, от друга, идва от типа централна банка - ние имаме валутен съвет, а те - класически централни банки. България на практика няма парична и валутна политика. Контролът над инфлацията не може да се осъществява с класически средства. Да се разчита на добрата воля на правителството да се грижи и за стабилността на цените, е илюзорна задача, най-малкото поради факта, че високата инфлация увеличава бюджетните приходи. Затова България може да разчита единствено на автоматичния механизъм, заложен по теория във валутния борд. Според него при висока инфлация реалният ефективен валутен курс се покачва, икономиката губи конкурентоспособност и платежният баланс се влошава. Като естествена реакция и с цел привличане на външни капитали лихвите се качват и инфлацията започва да спада, а резултатът е, че икономиката отново навлиза в равновесие. Този автоматичен механизъм на борда обаче действа сравнително бавно и по време на кризи не е много ефикасен.