През тъмните години на Средновековието европейският континент представлява не толкова регион с обособени национални държави, а постоянно променящи се кралства и империи, които ту враждуват помежду си, ту сключват изгодни, но непостоянни съюзи. Всичко е било подчинено на користните цели на управляващите кралски особи и алчността на придворните им. Добър пример за това е пленяването на английския крал Ричард Лъвското сърце при завръщането му от Третия кръстоносен поход през декември 1192 г. около Виена от Леополд V, който го обвинил за смъртта на неговия братовчед Конрад в Кипър. След това Ричард бил предаден на Хенрих VI, император на Свещената Римска империя, който го затворил в замъка Дюрнщайн. Императорът поискал откуп 150 000 марки - двугодишния доход на английската корона, като от тях 100 000 трябвало да бъдат платени предварително. Враговете на английския крал Джон Безземни и френския крал Филип II предложили 80 000 марки за това Ричард да остане пленник, но императорът не приел тяхното предложение. Съпругата на краля на Англия Елеонора Аквитанска събрала исканата сума чрез непосилни данъци и през февруари 1194 г. Ричард бил освободен.

Историята изобилства с подобни примери. След много прекроявания идва ред на редица империи като Австро-Унгарската, Германската и Руската, които пък се разпадат след Първата световна война, само Британската империя оцелява. След Втората световна война тя също запада и започва блоковото противостояние на студената война между западния капитализъм и източния социализъм, който завършва с краха на последния. Между загубилите е и България, която от 1912 г. все избира съюзи, които водят от една национална катастрофа към друга. След 1990 г. в Източна Европа се появиха десетки нови държави като резултат от разпада на Югославия, Чехословакия и СССР. Част от тях, между които и България, се вляха в Европейския съюз, други все още се опитват да сторят това. Напоследък се забелязва нова тенденция - възраждането на икономическите съюзи, които отново се основават на стопанските стремежи на отделни региони, за сметка на националните държави.

Почти 20 години след обединението на Германия страната като че ли е на път да преодолее разделянето между западни и източни германци, но



вече се образува нова разделителна тенденция



Става дума за динамично развиващите се южни провинции и изоставащите северни, сочи проучване на Берлинския институт за изследване на демографията (BIB). Различията се наблюдават в няколко водещи области - икономическо развитие, състояние на пазара на труда и раждаемостта. Най-благоприятна е ситуацията в провинциите Бавария, Баден-Вюртемберг, Хесен и финансовата столица на страната - Франкфурт на Майн. Към тях могат да бъдат добавени и бившите източногермански провинции - Саксония и Тюрингия, чиито правителства успяха през последните години да привлекат чужди инвестиции и да развият високотехнологични отрасли, което повиши икономическото им състояние и привлече нова работна ръка. Останалите източни провинции Саксония-Анхалт, Бранденбург и Макленбург-Горна Померания, както и западните Долна Саксония, Бремен, Шлезвиг-Холщайн, значителната част от Северен Рейн-Вестфалия, както и столицата Берлин, се отнасят към регионите със слабо икономическо развитие, които преживяват демографски упадък. Изключение прави богатият Хамбург в северната част на страната и бедната област Заар на юг. След обединението от изток на запад се изселиха около 1.1 милиона души, но малко хора обръщаха внимание през тези години, че миграцията вървеше също така от север на юг. Долна Саксония бе напусната от 470 000 души, а Берлин - от около 100 000. В същото време в Бавария пристигнаха нови 670 000, като не се смятат новодошлите от чужбина. Като цяло в южна посока поемат младите образовани жени, като по този начин северните райони загубиха не само квалифицирана работна ръка, но и майки, което оказва катастрофално влияние на раждаемостта там.

Родиха се и нови



призиви като "Забравете националната държава",



както гласи концепцията на германския професор Гунар Хайнзон, цитиран от "Дойче веле". Според него на Европа ще й потръгне много повече, ако се преобрази по нов начин - мощни региони на север и живописни неудачници на юг. Само 40% от германците виждат бъдещето си в Европа, а едва 25% имат доверие в нейните институции. Според професора това актуално допитване е отговорът на онези 25 милиарда евро, които Берлин даде на собствениците на гръцките банки. За национално тесногръдие не може и дума да става, тъй като германският Юг плаща за сънародниците си в Есен или Бремен със същото нежелание както за Атина, Дъблин или Лисабон. Единствено страхът от национализма продължава да вдъхва живот на ЕС, смята Хайнзон. Трансферната експлоатация все пак е за предпочитане пред войната, уверява ни номенклатурата. Но за пръв път от половин хилядолетие насам европейците могат отново да действат постнационално. През юли м.г. бе проведена много интересна анкета в Баден-Вюртемберг (Германия), Савоя (Франция), Комо (Северна Италия) и Форарлберг (Австрия) с въпроса биха ли искали да се присъединят към Швейцария. Половината от анкетираните са "за" такава стъпка, сред младите под 35 години това са дори 2/3. Те са привлечени от пряката демокрация, тоест взимането на държавни решения и закони единствено след референдум по даден въпрос, както и по-справедливите данъци за средната класа. "Прекрояването на Европа е надежда за бъдещето отвъд нация, религия и традиция", смята Гунар Хайнзон.

Още през 2009 г. един шведски историк предложи възраждането на Калмарския съюз - Исландия, Дания заедно с Гренландия, Норвегия, Швеция, Финландия и евентуално Естония. Съюзът би бил готов да протегне ръка към Шлезвиг-Холщайн и Хамбург в Германия. Така с 3.5 милиона кв. км и 26 милиона граждани би възникнала осмата по големина икономическа сила в света. На един по-късен етап биха могли да се присъединят Холандия и населеният с холандци белгийски регион Фландрия, а съюз с Великобритания би превърнал Северно море в mare nostrum.



Погледът остава прикован към Швейцария,



защото тя функционира като нация на свободната воля, в която гражданите на Женева не са французи, онези на Тичино не са италианци, а живеещите в Цюрих не са германци. Съседи, които също не искат да бъдат повече такива, биха могли да се обединят с швейцарците в изграждането на едно оптимално валутно-икономическо пространство. Освен Баден-Вюртемберг към тази алпийска федерация биха могли да се присъединят също Франкфурт и районът Майн-Таунус. Италия ще бъде представена с целия Север, а на Изток картината ще закръгли полиглотна Словения. Така със 70-милионно население това ще бъде четвъртият най-могъщ икономически блок след САЩ, Китай и Япония.

Северният съюз и алпийската федерация предоставят втори шанс дори на регионите, смятани за неспасяеми. След неизбежните държавни банкрути Португалия, Испания, Южна Италия, славянският Адриатически регион и Гърция биха могли да образуват средиземноморска федерация с над 100-милионно население, която винаги би могла да намери клиенти за своята слънчева енергия, екохрани и културно обаяние.

Онези, които не вярват в тези мултикултурни проекти, не бива да бъдат насилвани, защото те имат почти пълен избор. Националната държава обаче трябва да бъде избутана съвсем в края на опашката, съгласни са вече все повече наблюдатели. На нея й остават верни най-вече фанатиците отдясно и отляво, при което едните бленуват за възстановяване на изгубената си мощ, а другите - за трансферни плащания безкрай. Това засега, разбира се, са само хипотези и теории, но последните икономически тенденции могат да доведат до създаването на някои от тези нови наднационални съюзи.