България разви хроничен евронаивизъм за четири години в ЕС. Симптомите не са нови, но вече е сигурно, че детската болест преминава в трудно лечима форма. Вместо да съзрява с навъртането на еврочленски стаж, държавата прави все по-наивни грешки, които й струват все по-скъпо.

Най-яркият пример е безусловното съгласие за присъединяване към пакта "Евро плюс", дадено в края на март, което бе съчетано с обещание за участие във фонда за спасяване на безотговорно задлъжнели богати държави и на още по-безотговорно кредитирали ги западни банки. Почти два месеца след този абсурден акт правителството не намира убедителни думи да застане пред обществото и да обясни защо го извърши. Идния месец Европейският съвет ще изслуша за последно евентуалните резерви на държавите, но по нищо не личи, че България възнамерява да направи някакви уговорки. Премиерът Бойко Борисов каза пред парламента, че влизането в пакта щяло да даде възможност на България да участва в неговите решения, а не да научава от медиите какво прави. Но тъй като участието ще се равнява на капитала в свързания с пакта Европейски механизъм за стабилност,



думата на България ще тежи 0.44%



- колкото е нейният дял. Това означава, че присъствието й в пакта ще има значение не толкова за определянето на неговите решения, колкото за осведомяването й от първа ръка какво е решил. Вместо за някоя медия държавата ще си направи суперскъп абонамент за информационен бюлетин с ограничен достъп. Цената му може да достигне 6 млрд. евро (и дори повече), защото България ще се задължи да гарантира чужди заеми, за които дори не е питана, когато са теглени. За набирането на подобна колосална за своите възможности сума тя е склонна да обрече гражданите си на дълготрайна мизерия чрез замразяване на доходи и пенсии и вдигане на данъците. Което обаче ще се случи при някое следващо правителство, защото механизмът ще заработи след 2013 г.

Когато става дума за участие на България в големите европейски дебати,



маниерът на Борисов почти винаги е един и същ:



първо, мълчи и дава съгласие; второ, обяснява, че това е национална позиция; трето, започва да мисли какво следва от нея. Ако не се намерят силни аргументи, се прибягва до дежурния - държавата подкрепя чуждите решения, защото ги подкрепят и други държави. Нали не искаме да се изолираме или да видим Европа на две скорости? Така на базата на евроконформизма нашите държавници се освобождават от напрежението да преценяват какво, кога и в каква форма е добро за страната. Наивизмът, че каквото е добро за ЕС винаги е добро и за България, изключва нуждата да се анализира противопоставянето и съчетаването на интереси, които водят до изграждането на общата европейска политика.

В същото време Борисов се сблъсква със ситуации, които показват, че другите държави не са склонни да правят компромиси заради него с националните си интереси. От близо година се забелязва вледеняване на отношението на Франция, Германия, Холандия и други страни към България, защото смятат, че колкото и да е малка, ги ощетява в ЕС. Така например Холандия приравни България (и Румъния) към държавите извън ЕС, извършвайки една рутинна процедура - да потвърди рестриктивния режим срещу приема на български и румънски работници. Тя има право на тази процедура до 2014 г., защото такава е отсрочката, записана в присъединителния договор на двете държави, но нищо не изисква Хага да декларира, че ги третира като нечленки на ЕС. Освен това холандците настояват



да се въведе своеобразен имуществен ценз за свободното движение



в ЕС, който да изисква от гражданите на по-бедните държави да доказват, че имат достатъчно средства да пребивават за своя сметка в по-богатите държави.

Няма смисъл да се ослушваме за реакция от българското правителство. То мълчи за всичко, което би го поставило в конфликт с някого в ЕС заради български граждани. Борисов не отрони нито дума миналото лято, когато неговият "приятел" Никола Саркози демонстративно изпъди български (и румънски) роми от Франция, за да си вдигне клюмналия политически рейтинг. Той се направи на разсеян и когато френското правителство обвърза ромския въпрос с приемането на България и Румъния в Шенгенската зона. Наивно вярващ, че Западът го цени, премиерът прозяпа и привличането на Ангела Меркел в антибългарския лагер на Саркози чрез обща блокада срещу приемането на България (и Румъния) в Шенген. Нечестното подменяне в последния момент на критериите за членство бе толкова скандално, че нито Еврокомисията, нито Европарламентът подкрепиха демарша на Саркози и Меркел въпреки тяхното мощно влияние в двете институции. Румъния намери смелост да възрази, но България реагира нечленоразделно и не се разбра как смята да се бори за правата си след като доизмаза и последната неизмазана сграда на границата си с Турция (според Борисов това била пречката за членството ни в Шенген). Остава само да се разбере дали България наистина води наивистка политика, или се прави на наивна, което си е направо дипломатическа хитрост.

Точно такива наивни обаче се издирват напоследък в ЕС, защото



все някой трябва да върши черната работа



Например - да приеме бежанци от Северна и Субсахарска Африка, за които никоя държава не отваря обятия. Борисов неведнъж се е хвалил, че италианският премиер Силвио Берлускони му е приятел. Сега е моментът да покаже какво означава българската пословица "Приятел в нужда се познава". Берлускони има остра нужда да се отърве от хиляди тунизийци, които неуспешно се опитва да пробута на Франция. Румъния, която затъна в заеми и протяга ръка за финансова помощ, направи подкупващ жест през април, като обеща да вземе 200 имигранти. България не е притисната до стената от външни дългове, но за европейската чест на правителството на ГЕРБ и премиера Борисов също е податлива на натиск. На 15 март министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов тържествено откри дом за временно настаняване на чужденци в гр. Любимец като част от Националния шенгенски план за действие. Както е редно, викнат бе и владика да ръсне с китка новата национална придобивка, с която направихме заявка, че сме готови за имиграционен натиск в ЕС. На първо време там бяха настанени двама обитатели, но има места за още 300. Свободни са и други бежански центрове. При обсъждането на Националната стратегия в областта на миграцията през януари Цветанов обяви, че България трябва да стане държава, която приема бежански групи, помага за тяхното трайно настаняване и интеграция, а не е само държава, през която те преминават транзитно. Това потвърждава само едно - че



наивитетът на премиера не е вроден, а е заразен,



защото се предава и на министрите му.

Неговите бацили не признават политически и институционални ограничения. Има доказателства, че прехвърчат от "Дондуков" 1 към "Дондуков" 2. Спомнете си с какъв възторг президентът Георги Първанов бе от първите държавните глави в ЕС, прегърнали европейската Стратегия 2020, чиято главна задача е да ограничи харченето на пари за изравняване на жизненото и икономическото равнище в ЕС (както беше досега) и да концентрира капитали към най-развитите държави за стимулиране на високите им технологии. Тя ощетява именно такива държави като България, които разчитат на ЕС, за да ускорят развитието си и да намалят изоставането си от напредналите, но Първанов, който се съревновава по рейтинг с Борисов, показва, че не му отстъпва и по евронаивизъм.

Вгледаме ли се по-назад, ще видим същите симптоми у Станишев с неговия прекършен евроентусиазъм, когато му бяха замразени фондовете заради крадливи братски кръгове. Дотогава той бе пълен с наивната вяра, че ЕС е дойна крава. Още по-назад ще видим и безгрижните предприсъединителни гафове на бившия външен министър Соломон Паси, който задраска половин АЕЦ за европейското бъдеще на България. Ако към традиционните конкурси "Европеец на годината" и "Еврокомисар на годината", които напоследък се печелят от българи, бъде добавен и конкурс "Евродържава на годината", може би България няма да има конкурент, защото е пример за европейска всеотдайност. И то без да получава нещо в замяна.