Изтеглих ипотечен заем от Централна кооперативна банка (ЦКБ) през септември 2008 г. Лихвата бе обявена предварително. Направих си сметка за нуждите и възможностите си и сключих договора. Изненадата ми бе неописуема, когато два месеца по-късно от банката ме уведомиха, че лихвата ми се вдига. Никакви протести не помогнаха. Железният аргумент на банковите служители бе, че "е криза" и "има инфлация". На възражението ми, че кризата е за всички, а инфлация изобщо няма, не получавах отговор. Експериментирах един-два пъти да не плащам разликата, но веднага бях заплашена по телефона, че кредитът ми ще бъде обявен за "изискуем", т. е. съдебен изпълнител ще обяви за продан апартамента ми, който ипотекирах. Започнах да плащам по-високата лихва, която, ако не се вдига повече, оскъпяваше заема ми с около 35 000 лв. до края на договора.

Познавайки законодателството, аз не си правех илюзията, че мога да откажа да заплащам наложеното ми увеличение. Заплашваше ме и следващо, непредвидено увеличение по всяко време, тъй като съгласно един член от "договора" банката можеше да вдига лихвата освен при промяна на абсолютно неразбираеми за обикновения клиент и съответно сложно изписани индекси и при "промяна на лихвената политика". Думата "договор" поставям в кавички, тъй като



договаряне изобщо липсва, има налагане на условия



Това е бланка, изготвена от съответното управително тяло, която клиентът няма как да промени. Ако отиде в друга банка, тъй като има нужда от пари, там го чака същата клауза.

Аз обаче трябваше да покривам разходите по некадърната, злонамерена и егоистична политика на банката. От моите увеличени вноски банката следваше да заплаща безумния лихвен процент за сумите по влоговете и ние - длъжници и вложители, да се избиваме, а банката да ни бъде арбитър и само да печели. И то при положение, че именно там са специалистите финансисти и банкери, които професионално следва да проучват този пазар и съответно да носят рисковете от своята дейност. Оказва се, че противно на всякаква бизнес логика тези рискове следва да ги носим именно ние, клиентите. А дали е риск или хитрост, е друг въпрос. И защо да не ги носим, след като нямаме държава, която да ни защитава чрез лостовете на властта и закона.

Заведох дело. С решението по него съдът постанови, че клаузата, даваща право на банката да вдига лихвата както и когато пожелае, е нищожна, т. е. не произвежда правно действие, като съдът постанови надвзетите суми да ми бъдат върнати. С такива клаузи банките замениха прословутите "общи правила", с които тероризират потребителите. Те нямат белезите нито на нормативна материя, нито на договорна такава. Това е



нещо като надписването на сметката при сервитьорите - ако мине



Не приемам банката да вдига вноската ми, когато пожелае, да бърка грубо в джоба ми и да се разпорежда в моята правна сфера, аз да живея на ръба на оцеляването, а банкерите да ме назидават от телевизора, че това е правилно и аз не разбирам висшата политика на банките, които са гарант за всичко. Съгласно договора ми банката (ЦКБ) може да вдига лихвения процент при няколко изброени основания, както и при "наличие на други, непосочени в договора основателни причини". Сигурно се досещате, че банката решава кои са основателните причини. По този текст може много да се разсъждава. Първо, кои са причините - определя ги банката. Това може да е погрешна политика, злоупотреба, неоправдан разход, както и всичко останало. Второ, кой определя кои причини са основателни - пак банката. И ако тя не съумее да води правилна политика и това води до загуби, кой ще плаща сметката - ние, кредитополучателите. Крещящ пример за това е политиката на банките, свързана с лихвите по депозитите. Те бяха вдигнати до такива нива, че отнякъде трябваше да дойдат пари, за да ги изплащат. И хоп, законово впримченият кредитополучател, най-удобната жертва. На него започнаха да му вдигат месечната вноска, а той, предвид горепосочения текст, нямаше право да протестира - той трябваше да връща както собствените си задължения, така и тези, дължащи се на лошо управление и некомпетентност. Защото правенето на бизнес, каквато е и банковата дейност, е носене и на риск. В случая



рискът не се носи от този, който може да вземе информирано решение



поради естеството на дейността си и наличието на образовани специалисти и анализатори, а от потребителя на финансовата услуга, за когото практически не съществува възможност да вземе информирано решение.

В същото време костюмирани "банкери", в повечето случаи бивши политици, дълбокомъдрено и от всички възможни трибуни ни назидаваха и убеждаваха колко не разбираме ние - простосмъртните, от висшите банкови политики и съображения, колко те се грижат за държавата и тя се крепи на тях, а ние, непочтеният и неразбиращ нищо народ, не желаем да си плащаме задълженията. Само че те във всички случаи бяха костюмирани и изглеждаха добре, а въпросите за възнаграждението им обявяваха за просташки и невъзпитани. Толкова бяха убедителни, че народът се спече. Реши, че действително нищо не разбира, че е лош и по-добре да си мълчи и да плаща безропотно.

Най-тъжното е, че те имат право.



Държавата е тяхна. Тя мисли само за тях



Всички закони, които се докосват до банките и тяхното свято дело, са създадени в тяхна услуга. Ето и няколко примера. Да вземем Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Според чл. 417, т. 2 банките са извадени от гражданския оборот и са приравнени на държавните учреждения и общините, т. е. те се ползват с недопустима за едно гражданско общество привилегия да не доказват основателността на претенциите си, а същите да се удовлетворяват по дефиниция, само на основание на извлечение от счетоводните им книги. Казано на по-ясен език, според цитирания текст в закона банките не трябва да доказват основанията и правотата си, а съдът априори следва да приеме, че те винаги са прави. Тази неравнопоставеност според мен се дължи на лобирането при гласуването на законите. Защо всеки субект на гражданските правоотношения следва да доказва правата си в едно състезателно производство, а за банките това да не важи? С тази норма е поставено на колене цялото общество, което, един път, е длъжно да играе по свирката на съответната банка, от която е имало неблагоразумието да вземе кредит, а от друга страна, съзнава, че правото му да се защити е изключено по дефиниция. Затова е толкова лесно да вдигаш месечната вноска по кредита всеки път, когато имаш нужда, след като в съда ще представиш извлечения от собствените си сметки и изпълнението им ще ти бъде гарантирано със силата на закона.

Пример №2 е т. нар. Закон за защита на потребителите, който е всъщност закон срещу потребителите. Чл. 143 третира т. нар. неравноправни клаузи в потребителските договори. Според текста "неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя". Такава уговорка според чл. 143, т. 10 е например онази, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Това би била чудесна клауза, ако не бе чл. 144, ал. 3 от същия закон, според който горната клауза не се прилага по отношение на "финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги". Ето защо



защитата на потребителя в този закон е напълно ялова,



а уж е гласуван именно за да ни защитава.

Нашето спасение е в правото на ЕС. Защото там действително има защита на потребителя. А правото на ЕС има по-висока юридическа сила от националното законодателство. Това означава, че ако е налице противоречие между български закон и европейска директива, се прилага директивата. Именно по тази причина в казуса с лихвите следва да се приложи Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори от 5 април 1993 г. Съветвам всички, които проявяват интерес, да я прочетат внимателно. Брилянтна изработка, връх на правната мисъл. Правата на субектите са изведени в дефиниции, ясно и точно формулирани, без изключения. Именно там може да се прочете, че "когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора".

Приложението на горната директива ще положи края на своеволията на банките в България. Независимо от лобистките трикове на ангажираните политици. Само трябва да се отървем от страха си и да знаем, че банкерите са само една част от бизнеса, която добре знае интереса си и го отстоява със зъби, нокти и с нашите пари.