Мисля, че авторът трябва да е по-хладнокръвен към съдбата на собствените си страници. Без да поетизираме процеса, пак ще е вярно, ако приемем, че той, написвайки ги, ги пуска по вятъра. Прави го съзнателно и без илюзии - ако му бяха толкова скъпи, никога не би постъпил така. Даже нещо повече: той всъщност бърза да се раздели с тях. Може би затова много рядко някоя от тях ще се върне или просто ще даде знак за себе си. Тези страници не само отдавна не му принадлежат, но и често просто не са съгласни с посланието, което им е възложил. Животът понякога ги връща отново - ту като потвърждение, ту като опровержение. Или просто за да се развлича. По-рядко - да се гаври...

Накрая на метрото в "Младост 1" ме застигна професор Злати Радоев и почти заповяда да ида да помогна. При стъклената клетка на асансьора за болни и възрастни чакаха млада жена и огромна инвалидна количка, в която се губеше смален безмълвен старец. Не разбрах точно каква помощ дължах, тъй като асансьорът прие и достави човека на перона без никакви затруднения. Едва после, вече във вагона, разбрах защо професорът така енергично ме мобилизира. "Познаваш го - рече, - това е гребецът. Твоят гребец."

Страницата се завърна.

Това беше страница от времето, когато очите на българите се бяха изгледали за широкия свят. По ирония на тогавашния живот - пътуваха в чужди земи не родените за странстване и приключения, пътуваха най-вече мъже от кариерата, за които и чужбината бе повече въпрос на позиции и служебен престиж. За много българи това бе непоносима лична драма, тя днес е доста трудна за разбиране, но невъзможният копнеж по други ширини понякога стигаше температура на трагизъм. Страницата, която отгърнахме на последната спирка на метрото, е от романтичното есе "Далеко от палмите", посветено точно на това.

"Срещу прозореца на работната ми стая - пише там, - в процепа между два сиви блока свети вода. Изкопът за нова сграда се е напълнил от дъждовете и снега и всяка сутрин някакъв човек спуска малка островърха лодка и върти двойното гребло, забива го в отраженията на крановете и фургоните, обиколили бреговете на изкопа. Отидох да го видя: още чернокос, но вече понабръчкан мъж с вехт анцуг, надянал според правилата и оранжев спасителен елек. Той пътешества из миниатюрното затворено "море" посред комплекса "Младост 2", а може би вижда лагуни и фиорди. И палми. И може би чрез него купчините чакъл, нахвърляните панели с изпочупени прозорци и врати, пушеците над варелите с разтопен асфалт, самите трудовачета с пукнатите пластмасови каски живеят някакъв друг, възбуждащ и примамлив живот? И не е ли истински, талантлив пътешественик човекът, който всеки ден гребе, непобедим за разочарованието и досадата? Може би той е прекият потомък на незабравимите български бродници Борис Шивачев и Страшимир Кринчев, може би неговата воля и постоянство продължават днес босоногата им, но вдъхновена енергия и жажда за света.

Защото в истинския си вид тази енергия е била винаги честна и само по един измежду толкова лукави пътешественици, търговци на мъниста и половинки от огледалца, продавачи на индулгенции и търсачи на подправки, само по един измежду хиляди от тях, който е бивал различен, наистина е могъл да види нещо от света. А може би "скритият" пътешественик е действителният пътешественик? Може би той спасява и себе си, и странстването от разпространената днес опасност да го консумират? Той е като лодкаря от морето в "Младост 2". Или като гребец от галерите на древността, прикован към веслото, често и до смъртта си, сам неподвижен, а всъщност - вечно в движение. Защото нали галерата плува!"

Това е страничката за Гребеца. По-късно, вече в предговора към второто издание на книгата ("Ранни мемоари") съм добавил: "Затрупаха изкопа пред прозорците ни, криво-ляво построиха следващия панелен силоз и гребецът с ладията се загуби. Видях го на някакво ханче по бургаския път, пиеше кафе и мургаво момиче с бързи очи гладеше ръката му."

Днес наистина няма и следа от някогашното водно "огледало", там е блокът с червените балкони, а в него банка, пицария, аптека, гръцка рибарница и дрехи втора употреба. В този блок живее и професорът, с Гребеца са общували по съседски, преди да го настанят в някакъв хоспис, където, впрочем, го връщаха сега след кратък престой у дома. След инсулт останал без говор и частично неподвижен. Момичето му от втория брак не сварва да се грижи за него - има малки деца, работи на смени. Синовете му от предишния са в чужбина, но помагат финансово, всъщност те плащат хосписа. По-големият е лоцман в делтата на Мисисипи, чака да се пенсионира и да се върне в България.

Трепнах. Стори ми се, че нещо премина и в отчуждения поглед на стареца. Все пак някой от това гнездо бе успял да отплава! Лоцман в делтата - това звучеше направо величествено. Не беше прекъснала тази линия в породата на Гребеца, както и непобедимото в човешката порода въобще.

Попитах дъщерята какво всъщност е работил татко й "в живота". Чертожник - бе отговорът, уважаван чертожник във военен институт. Днес тази професия не съществува, компютрите я закриха. В метрото, обаче, няма време за подробности. На университета двамата слязоха, слезе и професорът - да помогне. Знаех, че виждам Гребеца за последен път - съдбата ни срещаше през няколко десетилетия, едва ли щеше да ни сблъска пак. Но знаех там, под земята, че дълго, до края, ще го виждам да върти греблото в отдавна изчезналия водоем между очуканите панелни блокове. И това пътуване никой не може да отмени, нито да прекрати.

Защото и съдба, и време са безсилни пред мъжественото право на човека да бъде не само това, което е, но и онова, което копнее. И веригите ни в галерата на живота никога не приковават цялото ни същество. И никога докрай...