Наглите провокации имат понякога полезното свойство да насочват вниманието към това, от което искат да го отклонят - поне за здравомислещите. У нас те никога не са били много; напоследък намаляват. Когато в едно общество здравомислието се маргинализира, самото общество придобива чертите на отклонение. То някак откача и подобно на невменяемите се пули на шарени, шумни и само затова важни за него неща, пропускайки тлеещи процеси, в които някой хубав ден ще потъне с цялата си истерична шарения.

Такъв е случаят с подпалените молитвени черджета пред софийската джамия на фона на смърдящите дипломи. За черджетата със сигурност всеки вече знае. Те са реалност, която, както става с реалността напоследък по света и у нас, се предава пряко по телевизията. В сравнение с нея смърдящите дипломи изглеждат насилена метафора. Пък и никой, освен съвестни проверители на матури и годишни изпити, изнервени учителки, наивни работодатели и тук-там някой педант родител, няма особен усет за мириса, разнасящ се от тях.

И медии, и политици, и загрижени за т. нар. етнически мир защитници на демокрацията чуруликаха две седмици за подпалените килимчета, обсъждаха и осъждаха само по себе си кретенското мероприятие на "Атака" за демонстрация на патриотизъм, щастливо съвпадащо с пред-предизборните обиколки на Ахмед Доган и Касим Дал из страната.



Вероятно съвсем случайно -



ще рече човек, че са се връщали от репортажи за Женския пазар - на него свидетели бяха оператори на наши и чужди телевизии, както и по някой културен аташе. Отзвуците от събитието по естествени обществено-политически причини заглъхнаха. По чисто технически причини обаче това не се отрази на силата на тонколоните, призоваващи за намаз ония мюсюлмани от центъра на София, които си вадят хляба в магазините и дюнерджийниците около Халите или посещават "карето на веротърпимостта" с чисто туристическа цел. Накъсо, нещата се върнаха в условията на прословутия български модел за етнически мир и толерантност, чиято добронамереност към чуждите вери, обичаи и права нерядко ни прави слепи за не по-малко важните граждански права и задължения.

Едно от тях е правото и задължението на образование. Около него не е особено интересно и тъй шумно, сравним ли го с верските. В една европейска държава, каквато претендира да е и България, образованието трябва да е светско и да дава общите предпоставки за съвместно съществуване.



С оглед на това религията е изцяло частно дело,



за което държавата наистина трябва да се грижи, но не и дотам, за да забрави тъкмо задълженията си за общото. Несъмнено частни случаи като подпалени килимчета около джамия могат да засегнат опасно и общите дела, подпалвайки накрая държавата. В случая обаче далеч по-опасна е смрадта от дипломите, които осигуряват достатъчно материал за подпалване и тлеят като в торфено поле. То не бива забелязвано с характерна невменяемост вече двадесетина години, както не бе забелязано и в седмиците, когато се изля водопадът от приказки за верските права и етническата толерантност. Тоя водопад удави симптоматичните факти, лъснали за пореден път при зрелостните изпити, както и на изпитите след седми клас.

Само по себе си е вече невменяемо, че Министерството на образованието, младежта и науката отчете като успех намаляването на процента зрелостници, които не били писали нищо в своите матури, а се задоволявали само с кръстче за верните отговори. (Защо не с полумесец или кръгче, е интересен, но все още остро непоставен у нас въпрос.) Че 30% от над 67 000 не били писали почти нищо като свързан текст, със сигурност е по-добре от миналата година, когато процентът отиваше към 40. Струва си обаче да се види къде се натрупват тия 30-40%. Тогава със същата сигурност може да се отбележи, че те идват



предимно от гимназиите и училищата на циганските гета и турските анклави



Вече не е рядкост да се срещнат и българчета, които в седми клас не могат да напишат и прочетат правилно дори имената си, а след дванадесети - имената на изучаваните дисциплини. Да бяха стотина-двеста, човек да се радва; да бяха само по български, да ги извини с досадата, която предизвиква начинът на преподаване и писане на есета. Но те са хиляди по всички предмети. Хиляди излизат от българското училище без никакви знания по български език и история, без каквато и да е обща култура и научни знания, без що-годе първоначални професионални умения, без дисциплинарни нагласи и осъзнати поведенчески норми. Не че изобщо ги нямат; не е и лошо, че ги имат, те идват от семейния, махленско-племенен всекидневен опит. И тъкмо в това е най-лошото: светското, божем, училище в една европейска държава, на всичко отгоре и република, в началото на ХХI в. е слабо пред тая феодална стихия на необразоваността. То не се опълчва срещу нея, никой не му и помага да я преодолее. Нещо повече, подпомага я с ниски стандарти, според които може да се получи диплома при почти пълна неграмотност; с тестове, където зачертаването по тотаджийски метод или с диктовка на правилни отговори осигурява свидетелство за завършено образование. На този фон даже продадените дипломи са по-честни.



Защо парламентът не приеме декларация срещу това?



Защо политическите сили не възбудят иначе тъй чувствителните си рецептори, та да помиришат вонята? Защо никое правителство не упражнява натиск, включително и финансов, върху общини, кметове, инспекторати, училищни директори, учители и родители не просто заради слабия успех в училище, а и заради неспазването на конституционното право и задължение на образование до 16 години? Къде са ония защитници на човешките права, които могат да ни проглушат, когато нещата опират до вяра, но които мълчат, когато лъснат нещата със знанието? Ако наистина не го забелязват, те не са на мястото си по обясними причини - просто са безчувствени за общите проблеми. Ако го забелязват, но мълчат, те не са на това място по още по-обясними причини - те съучастват в престъпление срещу държавата и гражданите.