Няколко са само писмените извори за личността и времето на цар Иваил (1277-1280) и това предизвиква често нездрави позиви за развихряне на въображението. Твърдо ще се уговорим, че такива прояви тук и сега ще пренебрегваме стоически, колкото и да са ни приятни шегите и закачките. Всъщност откриването и на тези малко на брой писмени извори, особено на Свърлижките листове, е щастлива случайност, даже поредица от щастливи случайности. На тях дължим важни отговори на още по-важни въпроси от средновековната ни история.

Не е за вярване, но голямата тайна на цар Иваил е неговото име. Що се отнася до произхода му, той даже е още по-неясен. Наличието на само един-единствен исторически източник за някое събитие или личност понякога е повод той съвсем да бъде пренебрегнат даже. Точно така стоят нещата с приписката на Войсил Граматик на лист 11 от Свърлижките листове. Освен всичко друго, не стига, че името на селския цар е налично само в едно бегло споменаване, но е и в падеж, родителен за любопитните - "в дни царя Иваила" ("в дните на цар Иваил" в новобългарски превод). Така езиково царското име може да е както Ивайло, така и Иваил (виж уговорката ни по-горе). Истината ще лъсне само когато се открие поне още един извор с името на селския цар, или поне се изгради достатъчно стройна система от непреки историко-езикови доказателства, за да бъде твърдо прието едно от двете имена.

Всъщност предположението, че личното име на българския цар между 1277 и 1280 г. е "Иваил" е ново, от 1982 г. А и как иначе, оказва се, че преди 1994 г., в която излиза последното засега издание на Свърлижките листове (Н. Родич, 1994 г.), почти никой няма представа как изглежда приписката с името на царя в действителност, четат се само авторите, открили листовете и писали за тях в края на ХIХ в. Когато се прочете в оригинал приписката на Войсил Граматик, у всеки избуява непреодолимо желание за преименуването на царя, дотолкова е ясно казаното там.

За личното име на свинепаса-цар, без съмнение, има вече натрупани значителен брой мнения. Изглежда, че е много логично, а и много близо до всичко, което знаем за Средновековна България, образуването му от широкоразпространеното Иван с добавка на българската наставка -ил, като Войсил (само три реда над Иваил в оригинала на приписката), като Момчил, Златил, Радил - все имена, които носят хиляди българи през ХIII в., а още повече през ХIV в.

Наистина не е задължително в исторически план най-вероятното да е и най-вярно, но при отсъствието на категоричност у изворите, при интерпретацията им се постъпва обикновено именно по този начин, приема се по-възможното.

Другото от двете най-вероятни предположения е старото четене на царското име като "Ивайло". То е във форма, която има значително по-слабо разпространение сред средновековните български имена, но и за него съществува добро езиково обяснение - от Иво, съкратено от Иван, или пък от мъжката форма на Ива (от името на вид върба, "да е стройна/ен и жизнен като върба"), през Ивай (Иво с наставка -ай; като Драгай, Радай) и накрая с наставка -ило до Ивайло (Й. Заимов, 1988). Изглежда прекалено сложно, но не е. Все пак трябва да сме наясно, че средновековните български лични имена показват смайваща устойчивост. Най-общо след началото на Х в. преобладават напълно славянските имена, личните имена с прабългарски произход почти напълно отмират, особено след пълното претопяване на носителите им, а християнските имена и през ХIV в. остават относително редки.

Широкото разпространение и богатото разнообразие на среднобългарски лични имена, окончаващи на -ил, както и простотата на образуването на тези имена, ни принуди да вземем трудното решение тук да използваме предполагаемата форма на царското име - Иваил. Впрочем традиционното Ивайло е също толкова предполагаема форма, но е в пъти по-слабо разпространена и със значително по-сложен път на образуване.

Мисля си, че опитите да бъде наложена формата "Иваил" са всъщност обречени. Формата "Ивайло" е напълно установена, десетки хиляди българи носят с удоволствие това име, което е гаранция за неговата жизненост. Трябва да подчертая задължително, че използването тук на формата "Иваил" не е от нездрав стремеж за показност или самоцелно оригиналничене, а поради дълбоко убеждение. Дотук с оправданията. Интуицията, дори научната, често лъже, кой знае . . .

* * *

Тайната на името на цар Иваил никак не свършва дотук. Летописците Георги Пахимер и Никифор Григора, както и поетът Мануил Фил, които са основните ни източници за времето на цар Иваил, хич не си правят труд да ни съобщят истинското име на българския цар, било защото не го знаят, било защото го смятат за маловажно, било защото за тях е идеологически неизгодно, по-добре им се струва да ни съобщават презрително прякорите му. Така и връзката между Свърлижките листове и, най-общо казано, летописните сведения не е съвсем лесна. Все пак благодарение на великолепното хрумване на И. Срезневски, който пръв се досети, че името на свинепаса, "Кордокува", е просто обезобразена форма на българското Бърдоква - едно чули източниците на Пахимер, друго предали на летописеца, той трето написал.

Жалките опити отскоро на неисторици да изкарат Иваил с кумански произход точно защото "Кордокува" им приличало на куманско родово име, силно напомнят един популярен латински израз, разпространен в мрачната западна пустош - "Гръцко е, не се чете". Та същото и днес, всичко, дето не можем да проумеем отведнъж, е все чуждо - или ще е куманско, или татарско, или от Бактрия, от Иран, Афганистан или Конго. Разбира се, тези опити са и силно противоречащи на следващото изречение у Пахимер, където е даден и преводът на "Кордокува" - "зеленчук", "лахана". В ненаучната литература могат да се срещнат и още безумия - Иваил е прабългарско име - от Курт (!); бил всъщност болярин, управител на Овеч (днешната Провадия) и прочее и прочее до безкрай.

А има един действителен малък проблем още. Всеизвестно е, че "бърдоква" означава "маруля, салата", също както и "лахана". Такава дума в старобългарския език обаче не ни е известна. През втората половина на ХIХ в. бърдоква казват на салатата в Сливенско, Габровско, Ловешко, в и около Банско (Български етимологичен речник, 1971). "Брдоква" е със същото значение и до днес в словенския език. За "бръдокви" пише в речника си Найден Геров (1895 г.). Тогава какво стана с нашия средновековен свинепас, по прякор Бърдоквата?

Изглежда, думата все пак е съществувала и в среднобългарския език, включително и през ХIII в. (Ив. Шишманов, 1893 и БЕР, 1971), но с малко по-широко значение - "маруля, глухарче, синя жлъчка".



* * *



Сигурно не е съвсем ясно защо такава тема - за въстания, за селски и прочее граждански войни, се появява точно днес. Та до времето, в което ще се изпълнят 735 години от началото на селския бунт, има почти година, чак през ранната пролет на 2012 г. Предполагам, че това все пак ще стане напълно ясно и за недосетливите следващата седмица.



(следва)



Извори



"Имало там селянин, който пасял свинете срещу заплащане, наречен Бърдоква [в първоизточника: Кордокува]. Гръцкият език сближава това име със зеленчук, затова той се наричал и Лахана. Той се грижел много за свинете, но никак не се грижел за себе си, понеже не обръщал внимание нито на храната си, нито на облеклото си. Хранейки се само с хляб и диви зеленчуци, той живеел скромно и бедно. Често, като разговарял с другарите си и с тези, които били около него, той и явно показвал, че си въобразявал големи работи за себе си. Тези по-скоро му се надсмивали и не му вярвали. След това той, не зная откъде обхванат от такива надежди, насочил своето внимание към себе си и се молел на бога навсякъде. Откъде той би знаел божествените слова наизуст, когато бил неук и живеел постоянно сред полята, както и сред свинете, които пасял? Като прекарвал много време замислен и не предприемал нищо за свалянето на някаква власт, той често говорел едни и същи неща на другите селяни и свинепаси, разказвал им за някакви явявания на светии, които го подбуждали към бунт и към управляване на народа. И понеже разказвал често тези неща, хората му повярвали и вече по-иначе се отнасяли с него, отколкото той заслужавал. Той разказвал, че е близо определеното време за бунт.

И така, един ден, като съобщил, че е получил знак за действие, веднага ги ["другарите си и тези, които били около него"] привлякъл за своя свита. Те го следвали, като се надявали, че той ще извърши нещо велико. Те се разпръснали по страната и разпространявали името на свинепаса, уж че му бил даден от бога знак като на бъдещ управник. Едновременно с говоренето си те убеждавали и всекидневно се присъединявали все повече хора. Той [Иваил] се облякъл по-добре, наметнал връхна дреха, препасал меч, възседнал кон и смело се впуснал в дела, по-големи от неговите възможности."



Из "Исторически записки" на летописеца Георги Пахимер (1242-ок. 1310)

Превод на Ал. Милев