Лятото е сезонът на селските протести в България. Седмица не минава без да станем (все по-безучастни) свидетели на недоволството на препитаващите се от земеделие. Житари изсипват зърно в Дунава, защото изкупните цени били ниски, млекари изливат по площадите ведра и гюмове с мляко, градинари проклинат напразно хвърления труд и разходи за реколта, която никой не ще да изкупи. Основното оплакване, което чуваме е традиционното:



цените са ниски!



Производителите търсят вината за ниската рентабилност на стопанските си начинания у прекупвачите, които изкупували на безценица и продавали на двойно и тройно по-висока цена по градските тържища. Обвиняват преработвателите, които поддържали ниски изкупните цени. Обвиняват турските домати и македонския зарзават, които подбивали пазара. И по тази логика искат от държавата да вземе мерки в тяхна защита. Дежурните рецепти, които се предлагат, са добре познати: искат се субсидии от бюджета, настоява се държавата да забрани вноса на чужди земеделски продукти и да наложи минимални изкупни цени. Вярно е, че и в оплакванията има много истина. Не може да се отрече и логиката на поставените пред властта искания - особено що се отнася до контрола върху вноса. Но ако се замислим по-дълбоко, лесно ще стигнем до извода, че икономическите проблеми на селското стопанство са много по-дълбоки и не се изчерпват с изкупните цени. Съответно и предлаганите мерки за повишаване на цените на продукцията няма да дадат задоволително решение. Най-страшната беда е



хаосът и примитивизмът на земеделието



днес. Колегите аграрикономисти често изнасят отчайващи данни за рекордно ниските добиви от занемарена поддръжка на сортовата и племенна селекция. Ниската ефективност се дължи главно на нескопосана организация на стопанството и липсата дори на елементарно планиране. Не е вярно, че ниските цени на вносните картофи (чушки, домати и пр.) подбиват цените на нашите производители. Истината е, че себестойността на българската продукция е висока. Нито Турция, нито Македония имат експортни субсидии, а у нас природните условия са много по-добри. Защо тогава на чуждите производители им излиза сметката да продават на такива цени, при които нашият производител излиза на загуба? Защото евтиният труд на българина не е достатъчен да компенсира завишените разходи от остарялата техника, непродуктивните сортове и породи, неспазването на нормите за обработка на почвите и хранене на животните, липсата на правилно торене и напояване. Всеки агроном и зоотехник може да напише роман на тази тема. Затова и



субсидиите не са решение.



Дори когато от оскъдните средства на българския бюджет се отделят средства за субсидиране на земеделието, те няма да спасят масовия производител. За да получи субсидия стопанинът трябва да докаже, че е произвел качествен продукт, който е доставил и отчел по установения редовен начин. Вземете млекопроизводството. След няколко години протести и скандали бе решено млякото да се субсидира. Но не всяко произведено мляко, а само покриващото нормите на държавния стандарт. Резултатът - за субсидия досега са кандидатствали точно две (!) ферми. А другата "панацея" -



минималните изкупни цени са глупост



от най-страшния вид - те веднага ще повишат крайните цени на хранителните продукти, но ще свият продажбите. Противно на надеждите, реалните изкупни цени при свитото търсене няма да се увеличат съществено, изкупуването ще върви още по-трудно и накрая голяма част от продукцията пак ще се продаде на безценица или пък ще изгние непродадена.



Единственият изход е доброто планиране



на отделното стопанство. Всеки производител още преди да произведе продукцията трябва да е наясно къде ще я пласира - на кого и при какви условия ще я продаде. Точно такава система на предварително договаряне в момента липсва и затова твърдим, че у нас пазар на селскостопанска продукция няма. Цари безразборно надлъгване и хаос. И вината съвсем не е само на изкупачите. Познавам преработватели, които са сключвали предварителни договори за изкупуване с гарантирани цени и количества. Напразно усилие, защото щом започне сезонът и се произведе продукцията, производителят остри уши и тича да продаде на онзи, който му брои най-високата цена. Другият, който предварително е поел риска да гарантира изкупната цена, или плаща по-скъпо (напук на предварителния договор), или остава без планираните доставки. Няма друг начин - практиката на надхитрянето просто трябва да се изживее.



И държавата трябва да помогне,



но не с първосигналните действия, които обикновено се предлагат. Тя най-добре ще направи, ако потърси начин да намали риска на пазара. Най-евтиният начин за това са държавните гаранции за изпълнение на сключените предварителни договори за износ - ако получат такива надеждни гаранции, и големите международни търговци ще сключват по-охотно предварителни договори, тогава и кредитирането на отрасъла ще е по-достъпно.