|
Такива ми ти работи ставаха в началото на демокрацията.
Тогава всичко беше хаотично и новоизлюпените политици, незървали красотите на света покрай борбата с комунизма, се надпреварваха да ходят навън, да ахкат, да упражняват английския и после да разказват впечатления в родната преса, които хвърляха професионалните дипломати в тих ужас.
Постепенно нещата си дойдоха по местата.
Георги-с-онзи-прякор стана директор на Комисията по хазарта, а
видни международници оглавиха важните партии.
Червените бабички поведе завършилият в Москва и специализирал в Лондон Сергей Станишев, международен секретар на "Позитано" 20. Сините пък си харесаха най (или единствено) успешния министър от костовото време Надежда Михайлова - дамата, която немският първи дипломат Клаус Кинкел направо качи на авиостоп в личния си самолет.
Сега времената са други. Макар все още представители на различните формации да използват всяко излизане в чужбина, за да наклепат политическия противник пред западните институции, държавните ни мъже се изпедепцаха и се научиха как да се държат в синхрон с международното положение. Само за пример, преди двадесетина дни Станишев и Михайлова литнаха за един и същ форум в Москва, където четоха лекции пред млади руски политици на една и съща тема. Нечувано!
Появата им заедно бе определена от руските организатори като пример как работи демокрацията в България, как двама отколешни противници могат да застанат един до друг и без да се обиждат, съвсем цивилизовано да отстояват тезите си за бъдещето на демократичните реформи у нас.
Случката в Москва едва ли може да се наблюдава на родна сцена. Представяте ли си Станишев и Михайлова да седят заедно пред нашенските избиратели и да не се нападат един друг!? Едва ли. Фактът обаче, че те съумяха да притъпят партийните си пристрастия извън България е показателен за това как политиците ни
все пак са започнали да узряват.
И най-малкото да съзнават, че ако пренесат вътрешните си битки извън страната това само ще ги направи смешни.
Въпреки опитите да се поевропейчат, дълги години десните ни демократи имаха сериозен проблем с дипломатическата ориентация. Преди важни избори те често заемаха позиции, които не бяха много дипломатични. Например, СДС подкрепяше яростно християндемократите в Германия, точно преди те да загубят от социалдемократите. Костов се видя с Хелмут Кол преди изборите, а като го питаха що не се видя и с Шрьодер, той отвръщаше: "Какво ще им гледам на социалдемократите, такива си имаме и у нас."
Покойният Стефан Савов пък бе лют фен на Буш-старши и върл противник на Клинтън. И когато Клинтън спечели, българските депутати се закачаха със Савов като му подвикваха: "Буш, Буш!"
Освен Георги Петров, десните партии родиха и такъв колосален дипломат като известния земеделски трибун Петко Илиев, който сега липсва осезателно в парламента. Депутати често коментираха
европейските изяви на земеделеца.
Разказваха как в Брюксел бай Петко гледал по малките часове един по-специален ТВ канал в стаята си, а на сутринта оживено споделял във фоайето на хотела какво е видял. После помръкнал като разбрал, че трябва да плаща за гледката. Бай Петко остана в историята и с репликата си към видни натовци в Брюксел. След като надълго слушал обясненията им, че сега не могат да ни вземат в пакта, щото го трансформирали, той им казал: "Абе, все си мислех, че ние не сме готови, пък то какво се оказа - вие не сте готови"!
Въпреки всички образи и грешни позиции в дясното пространство, СДС и Народен съюз успяха да станат членове на Европейската народна партия и до днес продължават да черпят дивиденти от този мъдър и своевременен ход. Към СДС потекоха едни пари от Уестминстърската фондация на Маргарет Тачър, Републиканския институт на САЩ, любимата фондация "Конрад Аденауер", "Отворено общество" на Сорос... А където е текло пак ще тече.
За разлика от СДС, БСП така и не успяваше за всичките години от началото на демокрацията да заплува в международни води. Покрай виденовото управление соцпартията бе тотално низвергната от международните си партньори. Съживяването на връзките между столетницата и сродните й партии извън България започна бавно да се случва едва в началото на 2000-та година.
Дълго време червените не съумяваха да възстановят връзките си с чужбина.
Еволюцията в отношенията между БСП и Лейбъристката партия
в Англия например може да се проследи по начина на срещите между тях. Доста дълъг период от време лейбъристите се отнасяха скептично към БСП и припознаваха други партии у нас за свои партньори.
Лидерът на БСП Сергей Станишев и депутатът Евгени Кирилов разказват как през 1998 г., за да се срещне Евгени Кирилов с международния секретар на Лейбъристката партия Ник Зиглер, е трябвало депутат от Лейбъристката партия да го покани в парламента, там да е Зиглер и двамата да се срещнат почти случайно. И така по време на "случайната" кратка среща нашият депутат трябвало да се помъчи да обясни на колегите си от Лондон какво представлява БСП и за какво се бори.
"През 2000-та година Зиглер вече ни прие в офиса си в централата на партията в Лондон и говорихме доста по-дълго", разказва Станишев. През февруари 2001 г. връзките вече са по-задълбочени. "Бяхме с Георги Първанов(тогава лидер на БСП) в Лондон и Зиглер вече ни покани на обяд", обяснява сегашният соцводач. А когато Станишев бил за последен път в Лондон през тази пролет вече имал пълна програма на високо ниво - срещи с председателя на партията Чарлз Кларк, с английския министър за Европа Питър Хейн, с директора на департамента за Европейското разширяване във Форийн офис Саймън Федърстоун и т.н.
Със смешна случка пък се започнали контактите на БСП с френската фондация "Жан Жорес". През 2000-та година тогавашният международен секретар на соцпартията Станишев бил поканен в Париж от фондацията. Било му осигурено пътуването, хотела и т.н. В уречения ден той трябвало да пристигне на еди коя си улица в Париж, където се намира централата на фондацията.
Станишев обаче не успял да намери улицата в картата
на френската столица и, срам не срам, се обадил на ръководителя на международната дейност на фондацията Аксел Кевал, който му обяснил, че това е частна улица и няма как да я има в картата. След като бил упътен къде да отиде, Станишев се срещнал с хората от фондацията.
След тази среща последваха три семинара у нас за леви депутати организирани от фондация "Жан Жорес" - за организиране на предизборни кампании, за работа с медиите и как да се държат политиците пред камера и за работа в парламентарна група.
Самочувствието на червените се вдигна много по време на кандидат-президентската кампания и най-вече след нея, когато лидерът на БСП бе избран за президент. Левите използваха умело този факт, за да затвърдят контакти с международните си партньори, по-смело да искат помощ от тях и да я получат. Този факт нямаше как да не раздразни сините, а и царистите, тъй като те смятаха, че на Запад никой не ще и да чуе за БСП. За това раздразнение говори и една
случка между двата тура на президентските избори.
Тогава наши депутати били поканени в щабквартирата на НАТО в Брюксел. По същото време имало и заседание на международните секретари на Партията на европейските социалисти. Представителят на левицата използвал този факт и отишъл на заседанието, където обяснил на ПЕС, че БСП има шанс да спечели президентските избори и че за разлика от другите партии у нас няма европейска подкрепа. Веднага след това шефът на евросоциалистите в Европарламента Енрике Барон Креспо прати писмо до щаба на Първанов с поздравления за първия тур и с пожелание за победа на втори тур. Депутати разказват как след това на царската депутатка Диляна Грозданова, която също била в делегацията ни в Брюксел, й прегрял телефонът от звънене. От София я питали какво правят те там и как така левицата получава писма с подкрепа от Европа.
Новопоявилата се царска партия е добре сложена в международен план. На първо място заради самия цар, който както знаем се знае с де що има благородник в Европа и емир или шейх в арабския свят.
Той е един вид международник по рождение
С всеки свой колега от чужбина Симеон Сакскобургготски говори на родния му език, умее да се облича, държи се и се усмихва по протокол и най-вече - представлява извор на непрекъснат интерес от страна на чуждата преса в качеството си на цар-премиер.
Другият дюшеш на НДСВ в международен план е Сомолон Паси. Притежава почти всички плюсове на Симеон. Има и няколко недостатъка. Разказва вицове на неподходящи места - пример за това бе визитата на папата, когато обясни, че евреите съжалявали дето дали християнския бизнес на италианците. Другото странно при дипломата Паси, е опитът му да се изкара половин мароканец - от град Фес.
Един Симеон и един Соломон обаче не стигат. За съжаление, в парламентарната група на НДСВ няма изтъкнати международници, които да се преборят за адекватно място на тяхната партия на голямата политическа сцена. Ех, ако Европейската народна партия беше като "Янг президентс клъб", в който премиерът ни отдавна членува! Ама не! ЕНП, към която НДСВ се стреми, е все още точно толкова далече от управляващите, колкото беше и в началото на управлението.
В началото мнозинството избра Милена Милотинова, която като основен представител в ПАСЕ, трябваше между другото и да вкара НДСВ в ЕНП. Работата не стана. Тогава с нея се нагърби Даниел Вълчев, който като зам.-шеф на управляващите, отговаря за международните връзки. Не е ясно как на Вълчев му се отдава международната дейност, въпреки че бе избран за представител в Евроконвента и за ръководител на Съвместния парламентарен комитет "България-Европейски съюз". На първия и последен национален съвет на НДСВ той информирал съпартийците си как върви интеграцията в ЕНП. После се опита да обобщи пред журналисти стъпките, като обясни, че контактите с християндемократите са непрекъснати и тесни. Авторитетът му се пропука, когато на въпрос дали някой от мнозинството е поканен на сватбата на Алехандро Агаг (досегашният генсек на ЕНП) с щерката на испанския премиер Аснар,
Вълчев сконфузен попита кой точно е Агаг.
Тук околните замълчаха.
СДС и Народен съюз са пълноправни членове на заветната евроорганизация. И затова използват максимално позициите си, за да не допуснат НДСВ лесно и бързо да се приобщи. Това са обичайните политически врътки, но факт е, че царистите нямат достатъчно основания да настояват да бъдат приети в лоното на народните партии. Докато се ориентираха каква партия ще бъдат - лява или дясна, консервативна или либерална и накрая решиха, че ще съчетаят по уникален начин всички тези признаци, доверието на европейците към новата формация рязко спадна.
За покачването му управляващите депутати не можаха много да помогнат. Всякакви аматьори нацапаха смело в междупарламентарната дипломация покрай царя. Лидерката на еманципираните български жени, педагожката Весела Драганова, например направи първи стъпки в международните дела, като от раз влезе в делегацията на Съвместния парламентарен комитет "България-Европейски съюз", въпреки учудването на нейните колеги от този партиен избор. Съратничка на Драганова пак от Партията на българските жени - Маргарита Кънева, оглави българската група в Интерпарламентарния съюз. Друг коалиционен партньор - лидерът на движение "Оборище" Тошо Пейков беше избран за ръководител на делегацията ни в Парламентарната асамблея на организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Начело на делегацията ни в Асамблеята на Западноевропейския съюз е кой знае защо лекарят Валери Цеков.
Честата смяна на депутатските лица, които ни представляват на Запад води обикновено до
конфузни ситуации.
То, конфузните ситуации, могат да се случат и на врели и кипели политици-дипломати, камо ли на новобранци. Вижте например посланика ни във Вашингтон Елена Поптодорова. Един ден тя била с приятели в американско градче и след като разгледала един голям магазин дошли полицаи и арестували цялата група. Станала досадна грешка - в магазина оприличили българите на крадци - няколко дни по-рано апаши, които говорили някакъв странен език (славянски) задигнали стока.
Та такива ми ти работи. Странници скитат из странния свят на българската дипломация.
КАРЕ
-----
Показателно за това как никой няма да ни обърне внимание на Запад, ако ние сами не уважаваме Запада, е пресният случай от посещението на наши депутати през април тази година в Струсбург в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа.
Родните ни избраници бяха там на откриване на изложба - 10 години от членството на България в Съвета на Европа. По предварителен план на мероприятието трябвало да присъства самият премиер Симеон Сакскобургготски. През януари премиерът трябваше да държи реч пред депутатите в ПАСЕ, но отмени посещението си в последния момент поради мъгла, която попречи на излитането му. Въпреки това президентът на ПАСЕ Петер Шидер му прати писмо, че го кани отново през пролетната сесия на ПАСЕ, която съвпада и с 10-годишнината от приемането на България в Съвета на Европа. През април премиерът отново трябваше да произнесе и реч пред евродепутатите. Премиерът обаче отказа да отиде в Страсбург, защото удължи визитата си в САЩ, по време на която се видя с американския президент Джордж Буш.
Очевидно засегнати от повторния отказ на царя да посети Страсбург, организаторите на изложбата забавиха с 2 часа откриването й, с което създадоха трудности на българската делегация.
Периодично българите тичали да зареждат шведските маси с хапки и напитки, защото, докато чакали, депутатите от цяла Европа нервно похапвали и подпитвали защо се мотае откриването. Накрая изложбата все пак се открила, но не от президента на ПАСЕ Петер Шидер, който демонстративно се засегнал от нашия министър-председател, а от по-нископоставен представител на организацията.
------
|
|
|