Може да е от жегите, ама надали; все пак позахладя. Но като гледам, чета и слушам, не избледнява, напротив, уплътнява се мечтата някой Бош, Брьогел или Венев да нарисува монументално платно "Невменяеми около доклад на Еврокомисията за напредъка на България по механизма за сътрудничество и проверка, SEC(2011) 967 окончателен". И в мечтателната мараня се явява и някой нов Репин, изтъпанващ насреща картината "Български политици пишат писмо до Жозе Мануел Барозу". Освен художествени творби ще са прекрасни исторически документи. Да оставим обаче мечтите и да се върнем към реалността, където политическата невменяемост е норма.



България рядко е имала самостоятелна политика през последните 130 години



Но никога не е била третирана така откровено като ограничено вменяема държава, за която подобни доклади трябва да минат за политически откровения. Този манталитет на непълнолетност, която трябва да бъде надзиравана от загрижени настойници, се поддържа напоследък упорито от всички български правителства. Те циклично откриват в докладите от Брюксел признания за постоянно правилната им политика. Тя сякаш продължава едно делегирано настойничество спрямо неевропеизираните граждани. Манталитетът се затвърждава и от опозицията. Тя също толкова циклично търси съюзнически "сигнали" за онова недоверие, което по принцип трябва да има към управляващите.

Така стана и при поредния доклад, тълкуван дотам в познатата шизофренна норма, че е напълно оправдано да се обяви код "Пембяно" с оглед на вече опасния за здравомислието политически климат. Според тая норма напредъкът на България по пътя на европеизацията бе представен от правителството като признание за неговите успехи, а от опозицията - като свидетелство за провал. Ще рече човек, че не става дума за един и същ сравнително ясен текст. Той е толкова ясен, че, отдалечим ли се от политически пристрастия, ще видим как ако с него трябва да се оправдава работата на многобройни експерти по европейски и нашенски канцеларии, това може да става по-лесно и по-евтино за европейския, вкл. и за българския данъкоплатец. Да минават за откровения шедьоврите на евробюрократичната инспекция, чиито констатации и предложения могат да се чуят във всяка кръчма, е толкова невменяемо, колкото е невменяема радостта при прочита на поредната изобличителна грама от посолството на САЩ, систематизираща дописките от разноцветната, предимно жълта преса и сутрешната телевизионна истерия.

Разбира се, комисията,



нали е европейска, е по-лицемерна от посланиците на САЩ



и техните сътрудници. Затова тя се изразява на по-висок стил и с типичната изисканост на надзорника, който смекчава с някое похвално наречие презрението си към подопечните. Това не означава, че докладът не би бил по силите на всеки що-годе грамотен и сдържан в езика си български гражданин. Стига само да гледа редовно новини, да ползва градски транспорт или, в краен случай, услугите на БДЖ. Виж, за приложенията към доклада ще трябва да се помотае из МВР, ВСС, ВКС, Върховната касационна прокуратура и т.н. или да потърси по-точни данни от някой братовчед в тия среди.

Но не стилът е същественото. За третирането (това е думата) на страната ни като недоразвита подобни доклади за напредъка допринасят най-вече с някои ярки моменти. Те поставят под съмнение цялата смисленост на т.нар. преход и със сигурност биха смутили цънцугерите на евроинтеграцията, четат ли ги непредубедено. В доклада има пасажи, излезли сякаш изпод ръката на Георги Димитров току след войната и в началото на предишния преход към по-светло от настоящето бъдеще;



да не говорим за Тодор Живков, който може да мине направо за либерал



Става дума за констатации от типа: "Съдебната практика е толерантна и прекалено предпазлива, като се отделя твърде много внимание на процедурите за сметка на вземането на решения". Също и за предложения като: "Приемане на законодателство, даващо възможност за извършването на гражданска конфискация, която не се основава на присъда." Прибавим ли към това и препоръката "Съдебната власт и правителството, заедно с гражданското общество, следва да си сътрудничат, за да бъдат установени и преодолени съществуващите недостатъци и трудности", нещата заприличват на средно мека ОФ програма, която засега се плаши от призрака на Народния съд.

Тук не си струва да се припомня, че първият ни омбудсман освен зет на Кимон Георгиев бе последният председател на ОФ, а сегашният - депутат от т.нар. царска партия. Не си струва, защото фарсът и бездруго е неудържим, когато спрямо България се говори за напредък: това е единствено напредъкът в нарастващата политическа невменяемост и обществена непълнолетност, която един наистина сериозен доклад следва да отбележи.

Иначе докладът е съвсем сериозен. Неговите последствия ще продължат линията на послушание, гарантиращо оставането на България в позицията на ограничено вменяем, който се радва, че получава много по-малко от това, което му се полага според даденото от него. При това с двойната радост на правителство и опозиция, виждащи в подобни сериозни доклади признание за правилното им поведение, което "повишава капацитета", "осигурява ефикасна защита на гражданите" и "създава справедлива съдебна система"; все кухи формулировки, поддържащи илюзията, че нещата могат да се подобрят.



Не че не могат и не че хората не го искат



Но защо тогава трябваше да се влошават тъй усърдно? Защо трябваше да бъдат разбити държавата, правораздаването, сигурността, армията, индустрията, селското стопанство, здравната система, образованието, регионалната структура?

И всичко това около доклада със съпътстващите го взривове, повишени цени на бензина, препродаден "Кремиковци", самозапалващи се влакове, вот на недоверие и т.н., представете си, по жътва. По време, когато от хилядолетия насам по тая земя хората са имали да вършат далеч по-важни, макар и едни и същи неща.

Те ги вършат и днес с достойна за възхита упоритост, ала в истерията за напредъка в постоянната борба със "съществуващите недостатъци и трудности" изчезва истинската цикличност на съществуването, изчезват непосредствените проблеми на нормалните хора. За тях от хиляди години през юли месец основната грижа е хлябът за догодина, не доклади, предхождащи догодишния. Е, и надеждата, че никой няма да открадне снопите, да подпали плевника, да отвлече стадото, да изкуши децата, да потроши собствеността им.

Така е било, така и ще бъде - преди, по време и след членството на България в Европейския съюз, чиито кодове от типа "SEC(2011) 967 окончателен" на този фон са пембени до полуда за здравомислещите, тъй като отдалечават от тая проста, направо еснафска надежда.