Константин Божанов е роден през 1968 г. Живее и работи в Ню Йорк. Завършил е Художествената гимназия за изящни изкуства в София, Кралския колеж за изкуство в Лондон и документалистика в Ню Йорк. Автор е на няколко документални ленти, сред които "Невидими", представена на "София филм фест 2006". Дебютният му игрален филм "Аве" беше сред 7-те кинотворби, номинирани в "Седмицата на критиката" на 64-ия фестивал в Кан, а преди дни спечели специалната награда на журито на "Сараево филм фест".





- Г-н Божанов, получи се така, че покрай Кан и Сараево всички заговориха за "Аве", без някой да е гледал филма. Няма ли най-сетне да бъде показан в България?

- Още през септември ще направим няколко предпремиерни прожекции в Дома на киното. Сега, между август и октомври, филмът е поканен на 8 фестивала и просто ни е необходимо повече време за основното разпространение. Във Франция например "Аве" ще тръгне по кината февруари-март, за да може преди това да мине по локалните фестивали там. Така ще се процедира и в останалите страни, които купиха филма - Швейцария, Англия, Германия, Холандия. В момента се преговаря и с дистрибутори в САЩ, но в Америка филмът, заради художествената му специфика, ще може много лимитирано да се разпространява само в големите градове.

- Има ли биографичен момент в сюжета на филма?

- Биографичните моменти са два. Прототип на героинята Аве е едно момиче, което срещнах случайно на улицата, когато бях на 17. За краткото време, в което я познавах, тя промени живота ми радикално. Образът на главния герой пък е изграден върху една моя лична трагедия, която преживях на 19 години. Три седмици преди да завършим гимназия се обеси най-добрият ми приятел. Тръгнах на стоп към родното му село, за да присъствам на погребението, но така и не стигнах, както се случва и във филма. Историята, която разказва "Аве", обаче не е тъжна и всъщност е много гледаема. Интересното за мен е огромната разлика във възприемането й от европейската и от американската публика. Във френската преса например отзивите са неочаквано добри. И в "Позитив", и в "Телерама" - все чудесни рецензии; а "Кайе дьо синема" - едно от най-реномираните издания за кино - даже писа, че "Златната камера" трябвало да отиде при "Аве". Американските "Върайъти" и "Холивуд рипортър" - точно обратното. "Много бавен", а аз го намирам за твърде бърз филм; "героите не си говорят продължително време", а аз смятам, че има прекалено много диалог... Това обаче, което тотално ме вбеси, и то не конкретно заради моя филм, а заради типа кино, който се подкрепя и толерира в САЩ, беше, че тамошната преса се скъса да хвали двата американски филма в Кан. Аз ги гледах - пошли, клиширани и скучни.

- На вас какъв тип кино ви допада?

- Ще кажа по-скоро какво кино не харесвам. Не понасям, когато киното третира зрителя като идиот и се опитва да сдъвче историята и да я изплюе в устата на простака в салона, че да не би случайно да се задави. За съжаление с много малки изключения това е холивудското кино на деня. В българското кино не харесвам чалгата. Същия този тип пошлост като в Холивуд, но в балкански вариант. Но искам да подчертая, че не съм имал физическата възможност да гледам най-новите български филми, към които проявявам голямо любопитство. Според мен за България е абсолютно ново явление "Източни пиеси" на Камен Калев. Това е първият откровен филм, който гледам; първият, в който не се театралничи и преиграва; първият, който не се опитва в рамките на час и половина да засегне всички световни проблеми. Защото го има това - ние сме пълни с комплекси, задето сме малка държава, и не можем да се примирим с това да сме обикновени. Винаги има една шизофреничност в българската култура - или сме най-долните, или сме най-гениалните, няма средно положение. От друга страна, България няма литературна традиция на световно ниво, никога не е имала. А киното се опира на литературата. Оттук - слабите истории, постните сюжети. Но съм изключителен оптимист по отношение на новото поколение, на онези, които сега са в 20-те си години и рано или късно ще започнат да раждат оригинални произведения. Хора, които имат различно мислене, които са достатъчно космополитни, за да преодолеят именно онзи комплекс, за който говорихме.

- По професия сте скулптор и имате зад гърба си доста успехи в тази област. Нюйоркското ви студио за артпродукция изпълнява проекти на най-известните съвременни художници. Какво не ви достигна в пластичните изкуства, че се насочихте към камерата?

- Изобразителното изкуство не борави с разказване на истории. А филмите обединяват един куп различни мои интереси - визията, литературата, философията и т.н. Въпреки че "Аве" е първото нещо, с което може би ще бъда познат тук, в България, още от 92-ра имам един куп къси експериментални документални филми. Що се отнася до игралния ми дебют, едно от най-трудните неща в моя случай - идвайки от изобразителното изкуство, беше да убеждавам абсолютно всички, може би само с изключение на българския ми продуцент Димитър Гочев, че от това ще стане филм. Целият екип се отнасяше с краен скептицизъм и недоверие - към сценария, към мен, към начина ми на работа, към подхода ми. Има някакви изградени налудничави канони, че трябва да излезеш от НАТФИЗ или някаква подобна клика, за да си режисьор. Сблъсках се с огромен проблем с част от професионалните актьори. Трябваше да ги уморявам и дразня - докато ги ядосам така, че на инат да престанат да играят "по учебник" - и чак тогава се получаваше нещо. С Ованес Торосян в главната роля водех направо битки. Той обаче е толкова своенравен, че е оцелял от НАТФИЗ, а от там е много трудно да оцелееш, колкото и да си талантлив. С девойката - главната героиня - беше по-лесно (ако изключим това, че на няколко пъти избяга и трябваше да я издирвам). Но Анжела Недялкова не е професионална актриса. Намерих я в Приложното училище и я избрах две седмици преди да започнем филма, след като бях видял 700 различни момичета. Тогава всички ми казаха, че съм луд - дни преди снимките да вземам "натурщица"... А пък ей това "натурщица", като го чуя, ме хващат дяволите. Те били, моля ти се, "професионалисти", а онези били "натурщици"... Е, точно с щампования и театрално клиширан начин на игра на професионалистите имах проблеми. Затова в новия си филм ще работя само с "натурщици".

- Какъв ще е този филм?

- Ще бъде римейк на един турски филм от 1975 г. - "Автобусът", на който откупих правата. В оригиналната версия действието се развива в Стокхолм и в Хамбург, а героите са турци. В моята версия историята ще се развива изцяло в Париж, където ще са и снимките, и част от героите ще са българи. Все още работим върху сценария заедно с Джофруа Гризон - един от продуцентите на "Аве". Така че в България ще има кастинг, но съм решил твърдо - само непрофесионални актьори.

- Сам казвате, че от 20-годишен водите номадски живот и многократно сте си сменял дома и държавата. Не мислите ли най-после да се кротнете в България?

- Прекарах тук достатъчно време покрай снимките на филма. Разполагахме с изключително малък бюджет и те се проточиха (да спомена само, че субсидията, която взехме от Националния филмов център, беше символичната сума, която се полага за дебют, а основното финансиране беше отвън)... Та, в продължение на три години, общо взето, два месеца живеех в България и два месеца в Ню Йорк. Най-трудното в родината лично за мен се оказа сблъсъкът с агресията на всяко едно ниво. Дали ще ходиш по улиците, дали ще шофираш, дали ще седнеш в бар, всеки като че ли е на ръба на нервна криза и ще те убие за най-малкото нещо. Във въздуха витае заплаха, тревога... и ми е много трудно да поема тези усещания. Затова не бих се заседял тук. А и що се отнася до работата ми като художник, досегът с различни култури изостря чувствителността ми.