Може би защото е била световна империя, Великобритания никога не е поддържала дребнавия континентален национализъм, избиващ в организирана, открито заявена омраза към инородци и иноверци. Но защото е тъкмо такава империя, крепяща се на убеждението за вечен символ на правота и ред, разнасяни от английския народ и език по света, тя винаги е успявала да преодолява изкушенията от расови разделения с едно особено средство - с презрението към нарушителите на нормите, с типичното сбръчкване на носа, изразяващо не толкова погнуса и яд, колкото дистанция и възпитание. Това става не със силата на наказанието, а с тая на примера, който трябва да дават на другите нейният народ и език. В това понякога прозира аристократично презрение, но то има и възпитателно, цивилизационно въздействие, каквото впрочем упражнява всяка империя. То се простира от протокола, според който пред кралицата се стои с леко наведена глава, до нормата на Queens English, който не може да се говори току-така от когото и да е, както и не може да се играе футбол или крикет. Сигурно е илюзия, но е израз и на сила без задължителен материален израз.



Това пролича и сега при безредиците,



при които бяха опожарени квартали, подпалени коли и ограбени магазини в Англия. Затова и успоредиците с подобни събития в гетата на Франция или САЩ са доста повърхностни, както и обясненията, че те били израз на системен проблем. Зад тези събития стои не просто система, която може да бъде поддържана или променяна силово, а национален характер с дълбоките му корени, отиващи далеч зад пресметливата рационалност за най-добро обществено устройство. Това обаче го прави твърде ефективен в поддържането на ред, чиято промяна изглежда трудно възможна дори и когато към 50% от жителите на Лондон не са англичани. Не го ли отчетем, ще пропуснем различието, тъй зорко пазено в традицията на империята дотам, че тъкмо уникалността да се приема за задължително условие за достойнство дори тогава, когато то се проявява масово или изглежда поза в оскаруайлдовски стил.

Нямаше нищо уникално във възбудената тълпа, палеща и грабеща до пълна забрава на повода, който предизвика безредиците. Навсякъде - от Шринагар през Бенгази и Париж до Ню Орлеан - така действа всяка тълпа, веднъж влачена от мътната стихия на погрома, втори път съставена от единици, пресметливо отмъкващи нещо само за себе си от разбитите магазини, подпалени или наводнени къщи. Уникалното бе в това, което последва след поутихването на безредиците в Лондон. Наред с хилядите полицаи по улиците се появиха хиляди лондончани - не на протест срещу вандалите, нито пък с оправдани упреци към туткавата власт, а с метли, лопати и кофи, за да почистват града си. Някои от тях носеха фланелки, на които пишеше "Мародерите са измет" - и измитаха боклука, направен от същите тия мародери, вече приравнени с боклук. Когато от черните и цветни квартали започнаха погромите и бързо се пренесоха към по-приличните, както и към други градове, първоначалното стъписване на англичаните премина в яд. Негов израз бяха множеството искания, изразени в хиляди коментари към сводките на BBC и в блогове: да дойде войската, полицията да се намеси, наказанието на вандалите, независимо от възрастта и националността им, да бъде не само строго, но и полезно - именно да бъдат заставени да възстановят това, което са разрушили, както и да платят откраднатото. Доста бързо подобни коментари и искания се насочиха вече към народа на Великобритания: да се помогне на пострадалите със специален фонд, а след това преминаха в призиви да се изчисти боклукът. Но вече, забележете,



без никакво участие на вандалите,



тъй като то би опорочило самото почистване. За тия престъпници следва да се грижат полицията, съдът, държавата - и да ги изолира от всички ония, които излязоха да чистят с кофи, метли и лопати. Те добре знаят, че трудно ще се справят с почистването; но още по-добре знаят, че така изразяват не символичното, а реалното единство на крепители на реда. Може да ги видите на снимките - повечето бели, повечето - от изтъняващата средна класа, повечето - от други квартали. Те се събраха, не за да покажат, че сами ще възстановят нарушения ред и начин на живот. Събраха се да изолират символично от себе си ония, които го нарушиха и така се изключиха още веднъж, вече окончателно, от нормите на общия живот без право на участие във възстановяването им.

И когато тия обитатели на гетата, получатели на помощи, стоящи "гангста" край спирките на метрото, се приберат в социалните си жилища и се радват на това, че не са ги заловили като участници в грабежите, че са свили телевизор или скъп телефон от разбитите магазини, ще изпаднат в крактовременната илюзия на успех и печалба. Но ще се отдалечат още повече от илюзията за принадлежност към великата нация на Великобритания, пазеща чистотата. Тя, колкото и нейните политици да говорят за приобщаване, колкото и нейните медии да поддържат лицемерната политкоректност, ги е изчистила от себе си тъкмо с нежеланието си да им позволи да почистят замърсеното. Това наказание на изключването, което тегне като съдба, не е просто социален проблем; то не е само израз на разделение в историята, културата и езика, чието преодоляване е невъзможно за родените и живеещите в гета. Това е наказанието за ония, които, макар и родени на тая територия, макар някои и англичани, не я приемат като родина с нейния особен характер.