Когато рухна Берлинската стена, завършвах своята докторска дисертация за отношенията между Варшавския договор и страните от Третия свят. Веднага разбрах, че моето време за провеждане на съветски изследвания дойде към своя край. Защо? Защото знаех, че в Русия е пълно с прекрасни политолози, които, след като получат възможност свободно да се занимават със своята работа, без идеологически ограничения, ще я свършат по-добре от мен и по-добре ще обяснят какво става в страната им, отколкото чужденците. Поколението руски учени, които се появиха след съветската епоха, доказа моята правота.

Но никой от тях не ми направи такова дълбоко впечатление като Дмитрий Тренин, който ръководи московското отделение на фондацията "Карнеги за международен мир". Тренин, които се е родил само три години след смъртта на Сталин (който почина през 1953 г.), наскоро написа своята великолепна книга "Пост империум: Евразийската история". В нея той изследва и - което е по-важно - измерва огромната идеологическа дистанция между известната ни съветска империя и тази следимперска Русия, която се опитваме да разберем днес.

В очите на някои американски експерти за национална сигурност, "надигащата се Русия" днес е също толкова опасна държава с имперски устрем, както и преди две десетилетия. Това неправилно възприятие на нещата се обяснява основно с усилването на многополярността на днешния свят, което позволява на Москва да икономисва сили и средства, за да създава заплахи.



Достатъчно е Кремъл да удари през ръцете дребната Грузия



или да спре подаването на газ в Европа, след което западните медии веднага пускат старата плоча за страшната руска мечка. За разлика от тях спокойният анализ на Тренин ни дава възможност да видими нещата от историческа перспектива, от което ние имаме особена нужда днес. Намеците как ще изглежда бъдещето се проследяват още на първите страници от посвещението в книгата му. Тя е посветена на по-големия син на Тренин, който е на 30 години и когото той нарича представител на "първото свободно поколение на Русия". Замислете се, че синът на политолога е роден през 1981 г., а това значи, че той е започнал да осъзнава себе си точно през 1991 г., когато изчезна призракът на Съветския съюз.

Последвалите две десетилетия, независимо от лекия авторитаризъм в епохата на Владимир Путин след 2000 г., представляват един свободен период на политически и икономически живот в дългата и мъчителна история на Русия. Вероятно на нас ни се струва, че руската мечка не се е променила много. Но за самите руснаци действителността се заключава в това, че Москва "просто се отърва от империята", частната сфера започна да преобладава за сметка на държавната собственост. И както отбелязва Тренин, това е просто поразително. Той с готовност признава, че Русия засега не се явява истинска демокрация. Вместо това в съвременната история ние за пръв път виждаме една Русия, която просто иска да бъде Русия, а не някакъв имперски проект. Повечето анализатори на Запада са прекалено заети да спорят дали САЩ са империя или не, за да не забележат колко мирно Русия успя да се откаже от тази своя версия в реалния свят.

Но истинският замисъл на Дмитрий Тренин в тази книга е опитът



да се изясни каква всъщност е станала Русия,



след като се е отказала от своите имперски амбиции. Ние отдаваме предпочитание на тезата, че американският президент Роналд Рейгън и британският премиер Маргарет Тачър са разгромили СССР и са победили в Студената война. Но Тренин ни напомня, че Русия не е била разгромена, както се случи с Германия и Япония по време Втората световна война. Тя не погреба себе си в схеми на регионална интеграция, както това направи след войната имперска Франция, не се залепи за САЩ в качеството си на по-малък партньор, както това стори Великобритания. Не, Москва сама инициира краха на своята империя. Това започна с решението да се отдалечи от своите съюзници в Третия свят, което беше прието още през 80-те години на миналия век. След това тя продължи този път, приемайки след едно десетилетие шокиращото решение да позволи на Източна Европа да премине в западния лагер. Това всъщност на практика означаваше признание за рухването на Съветския съюз. Във всеки от тези случаи Москва имаше необходимите сили, за да продължи борбата още доста дълго време, но реши да не задълбочава кризата.

Това, което после Борис Елцин предложи на Запада, беше като неосъществена фантазия, с която не може да не се съгласиш. А той заяви намерението на Русия да встъпи в НАТО и да интегрира руската икономика с европейската. Но вместо това пактът и Европейския съюз приеха в Западния алианс само Източна Европа, а на Москва бяха предложени само обикновени взаимоотношения с тези съюзи. Не трябва да се забравя, че едно десетилетия по-късно Владимир Путин отново заяви, че страната е готова да се присъедини към тези две организации, и отново получи същия отрицателен отговор. Така, след като Русия направи невероятни отстъпки от своя страна, за да свърши Студената война, така Европа направи всичко възможно, за да покаже на Москва, че тя няма място в ЕС. В същото време Америка премина във военно настъпление в рамките на своята глобална война с терора, което засегна южните части на Русия, а Китай започна икономическа експанзия в Централна Азия. Трябва да се отбележи, както казва Тренин, че



Москва не започна милитаризация на своите отношения с външния свят



Започнатата през 2008 г. военна реформа сигнализира, че Москва почти напълно се е отказала от битката за статута на велика държава, ако не се има предвид ядреният потенциал на страната, който обаче продължава да се съкращава в рамките на съглашенията със САЩ.

Като цяло, ако се погледнат изминалите 20 постсъветски години, човек може да се порази от това колко малко проблеми Москва е причинила на света, като заедно с това проведе най-голямата в историята на човечеството демобилизация на своята армия, която бе съкратена от 200 дивизии на по-малко от 100 бригади. Ако се сравни руският милитаризъм с постоянно увеличаващата се военна мощ на САЩ и с големия брой американски военни интервенции в чужбина от 1990 г., може спокойно да се каже, че Русия няма милитаристични стремежи. След като има само 2% от световното население и 2% от световния БВП, "съвременна" Русия си остава в определен смисъл велика сила благодарение на своята огромна територия и географско положение. Тренин я нарича "държава шамандура", която се клатушка между Изтока и Запада, както и между Севера и Юга, като все повече се оглежда към Северния полюс с цел да удовлетвори своите бъдещи енергийни потребности. Обаче, както отбелязва политологът, в днешна Русия "елитът управлява, но не води след себе си, защото дори и не мисли за това".

По този начин



светът вижда само частично модернизирана Русия,



в която предмодерната царска политическа система лошо съответства на постмодерното идеологическо възприемане, в което частната сфера основателно превъзхожда държавната собственост - за добро или за зло. Липсващото звено е политическият плурализъм. Но засега тези чувства и настроения в Русия се намират на практика в заспало състояние, макар че голяма част от населението признава, че с времето това ще стане необходимост. Русия по същество признава това, което Китай официално отрича - демокрацията трябва да се появи постепенно, но преди това трябва да бъдат решени куп проблеми. От гледна точка на този бивш съветски експерт ние едва ли може да изискваме от Москва нещо повече за толкова ограничено време след края на Студената война. Русия не планира да води войни нито с Европа, нито с все по-силен Китай, с който в момента има наистина стратегическо партньорство. Освен това Москва приветства нарастващото влияние на своите южни съседи Турция и Индия. Да, като цяло Русия за първи път от три столетия не е пускана в Европа, но тя дори не се стреми към някакви териториални придобивки, а само към меко доминиране, за разлика от това на Америка по целия свят. Негативите от това са кървавото разпадане на държавите на Балканите и отвратителната партизанска война в Кавказ. С други думи, Америка и целият свят доста леко се отърваха след края на Студената война. Западните експерти по Русия немного добре излагат тези факти. А руските им колеги се справят доста успешно в тази сфера.



--------------------------------------------------------

*Томас Барнет e главен анализатор на Wikistrat, който пише за списанието "Ескуйър". Неговата нова серия електронни книги ще излезе в близко време и се нарича The Emily Updates: A Year in the Life of the Girl Who Lived. Неговата колонка се публикува всеки понеделник от изданието The New Rules.