За да функционира едно общество, му трябват три неща: правила, легитимни институции, които да ги създават и охраняват, и граждани, които да ги спазват. В България отдавна сме приели, че липсват и трите. Смятаме, че законът е "врата у поле", а повечето си съграждани виждаме като Андрешковци, които постоянно се надцакват с властта.

А когато сред обществеността се създаде подобно усещане, в своето безсилие и разочарование тя обръща гръб на системата. Тогава удря часът на героя - онзи, който в блатото на корупцията и безчестието изглежда сякаш е запазил своето достойнство и има куража да не си трае, а да действа.

В ретроспектива нашите нови герои



винаги изглеждат като модерно ехо



на Крали Марко. Легендите го описват като покровител на слабите. Историческата наука обаче го отбелязва като османски васал, сражавал се срещу единоверците си на страната на поробителите. Същият двойствен образ имат и сегашните поборници за правда - зад позата на "сам срещу всички" надничат съмнително минало и неясни мотиви.

Друг интересен факт е, че произходът на нашенските герои все е от МВР. Тук се срещат десетилетната соцпропаганда за доблестния служител на "органите", който воюва с вътрешните и външните врагове на родината, и американските кримифилми, в които самотното ченге е принудено от обстоятелствата да се бори с чужди и свои.

Най-пресният пример е бившият полицай Константин Иванов. Преди няколко месеца той обяви публично, че ведомството на Цветан Цветанов разпъва чадър над свои дарители. Обществеността реагира моментално - във "Фейсбук" скоростно се сформира група в подкрепа на Иванов с мотото "Да защитим доблестния полицай от българското Министерство на вътрешните работи!". Само за седмица тя събра близо 900 членове. Впоследствие проверка на МВР показа, че Иванов има цяла камара дисциплинарни нарушения в 20-годишната си кариера, включително полицейско насилие. Ясно е, че това е контраударът за нарушената от него полицейска омерта. Но досието му и това, че хвърли скандалните си разкрития в и без това отровената от вонящи компромати предизборна атмосфера, разклати героичния му образ.

Още по-фрапиращ е случаят с Петко Лисичков, също експолицай. На 20 септември 2009 г. той застреля в Бургас прочутия местен хулиган Калоян Стоянчов-Големия Риж, уж в акт на самозащита. Бургазлии започнаха подписка в подкрепа на стрелеца, която за девет месеца събра удивителните 33 хиляди подписа. Не е трудно да се досетим, че зад всеки от тези подписи



стои по един уплашен човек,



който си представя какво би станало със самия него, ако му се случи да попадне на мушката на банда разярени биячи. Покрай последвалото дело обаче се разкри тъмната страна на новия герой - през 2003 г. той е бил арестуван за трафик на субстанция, използвана в производството на синтетични наркотици, на стойност 3 млн. щатски долара. Дали заради публичната подкрепа или поради друга причина Лисичков така и не влезе в затвора за убийството и получи година и шест месеца условно.

Никъде другаде обаче Крали-Марковският синдром не сработва толкова добре, колкото във висшите етажи на властта. Това ясно демонстрира Бойко Борисов още като главен секретар на вътрешното ведомство. Обществеността вече беше показала, че се превъзбужда от мъжествени генерали с показната си любов към Богомил Бонев - вътрешния министър на Иван Костов, който с един замах изтри групировките от лицето на земята, просто като махна стикерите им от погледите на хората. Затова въпреки последвалото падение на Бонев публиката стана лесна жертва на новата изгряваща звезда на политическо-милиционерския театър.

Здрава физика, улични лафове, поведение тип "човека от народа", черна кожена тужурка,



подходяща еднакво на чекист, гангстер и Чарли Бронсън



- тези няколко евтини трика се оказаха достатъчни за пиара на Супер Крали Марко. В същото време с прословутата реплика "Ние ги хващаме, те ги пускат" (за незапознатите с американските екшъни от 80-те, тя е открадната от филмовия герой Кобра на Силвестър Сталоун) отговорността за вилнеещата престъпност се оттече от коженото пардесю като по тефлонов тиган, без да остави и следа. Повтаряният до втръсване уж компрометиращ факт за съмнителното минало на Борисов като охранител през 90-те не направи никакво впечатление. Изглежда публиката прие, че в тази мръсна игра някои все пак са останали чисти.

Жалкото в тези истории е не това, че ни подвеждат да подкрепяме герои, които всъщност не са такива. Обществеността не е чак толкова заблудена, за да не види театъра, който се разиграва пред нея. Жалкото е, че в отчаянието си от системата избираме да застанем зад всеки, който ни предложи някаква илюзия за справедливост.