Сигурно съм бил на четири или пет, прекарвах си детството на село поради огромната родителска заетост в столицата. За пръв път видях две агитки, два лагера, някакъв вид масово човешко противопоставяне във въпросното село. Стана по повод мач на "Левски" и ЦСКА. Футболните лозунги за двата водещи български отбора в селото бяха по-странни от днешните. Местните викаха: "Само "Левски"! Дупка ЦСКА!" Или, разбира се, обратното. Момчурляците се псуваха, ритаха, понякога пердашеха поради футболни пристрастия.

- Ти от кои си бе, дребен? - попита ме един от тарторите.

Казах едното име, наслука. И му останах верен близо десет-петнайсет години след това. После ми беше все тая.

Днес в същото село няма и помен от момчурляци, я са по гурбет в странство, я в градовете. Децата им пак се пердашат понякога по повод "Левски" и ЦСКА вече около градските стадиони. Което демонстрира както известна приемственост между поколенията, така и диалектическата неуморимост на житейския талвег.

Сетих се за тази случка покрай революцията, както я наричат, срещу Кадафи. Повечето репортажи са приповдигнати, на фона на пукащи в небето въстаници. Мен възторгът някак не ме хваща, изпитвам нещо като ирония, разводнена със състрадание в пропорции 1:1.

Мога с голяма доза вероятност да предскажа какво ще се случи в близките месеци и години. Някои от тези, които пееха оди за Кадафи и на всеослушание се кълняха да положат кости за него, ще се поослушат седмица-две, па ще захванат подобна песен, но по-мажорно: "Тиранът падна! Да жувей свободата!" Някои от тези, които му целуваха ръка, ръководеха нещо и смучеха нефтодолари покрай него и семейството му, тихо, но с поклон и предан поглед ще си предложат услугите на новото ръководство. Ще гарнират предложението с тежки псувни към сваления диктатор и рефрени от типа: "И ний страдахме много от негодника, и ний кипяхме отвътре срещу надутия пуяк!"

Някои от тези, които бяха по предните линии на медийната кампания срещу режима в Триполи и изобличаваха крадливото семейство Кадафи, ще оглавят силовите структури на новата държава или най-продуктивните отрасли. Допускам, че също ще покрадват. Дори - колкото и да ми е криво -



съм безнадеждно сигурен в това



Първите месеци вероятно ще има разбойничество, разграбване, административен хаос. Чисто идеологически ще се наложи ново летоброене. Периодът "Кадафи" ще се нарече мракобеснически или нещо подобно, а този след революцията - период на свобода и демокрация. Поне четири-пет години оттук нататък за хаоса и последвалите беди ще бъдат обвинявани малко симпатичният всъщност тиранин и семейството му.

Нека подчертаем, че Кадафи и режимът му наистина са отблъскващи. Имаме и национален повод да не ги харесваме. Ще ви кажа обаче какво ми пречи да се радвам на победата на новата революция. Казвам новата, защото Кадафи твърдеше, че е направил истинската народна революция още през 1969 г., когато взе властта и свали управляващата тогава монархия. Според враговете му - с военен преврат.

Причината за неговото сваляне не ми харесва, това е. Тя, разбира се, няма нищо общо с това, за което ние, българите, бихме го катурнали - затвора и процеса срещу сестрите ни. Тя не е и защото е диктатор. Диктатори по света все още много, пък международната общност не ги гъта. Ким Чен Ир спокойно се вози с бронирания влак из Русия, а режимът в Рияд няма изгледи да организира избори за нов шейх или нова управляваща династия.

Тя не е и защото въстаналият народ го махна, доведен до края на търпението си поради бедност. Либийците все пак живееха твърде добре на фона на Африка. А без намесата на НАТО и отпуснатите оръжия бунтовниците нищо не биха съборили. Както преди десетилетия "Тянанмън" не събори властта в Пекин.

Причината, колкото и да ни е неприятно, има връзка с това, което лудият полковник твърдеше. Тя е с неоколониални корени. И прилича на случилото се в Ирак. Ако си местен диктатор, имаш достъп до огромен ресурс,



склонност към главозамайване, екзотични мундири и антиамериканска реторика,



сигурно ще ти скроят кюляфа.

Но ако нямаш ресурси, най-вече нефт и газ, може народът ти да тъне с десетилетия в хаос и мизерия, никой не го е еня. Една операция в Сомалия би струвала по-евтино и вероятно би избавила от пирати света по-успешно от циркулиращите сега в Персийския залив фрегати. Само че за такава няма желаещи.

Кадафи го махаме не защото не можеше да си управлява джамахирията, а защото искаше да се меси в международната политика с несъответстваща на ранга му амбиция. Той финансираше палестински групи на съпротивата, позволи си да помага на сепаратисти в Европа (ИРА и ЕТА).

Всъщност, ако си представим за миг, че Кадафи и режимът му бяха голяма планетарна сила, а Европа беше слаба и раздробена, то сигурно не ние щяхме да въоръжаваме Бенгази, а Кадафи щеше да праща самолетоносачи и оръжие на размирниците в Лондон и Хамбург. И щеше да убеждава света, че помага на въстаници срещу мракобесни режими. Светът вероятно щеше да ръкопляска.

Кадафи го събаряме, защото е достатъчно силен, за да дразни и достатъчно слаб, за да бъде съборен.

Но да се радва, който е още пълен с фенски страсти. Мен скепсисът ми е в повече - политическият, и футболният.