Мултимилиардерът и третият най-богат човек на Земята иска да плаща повече данъци. Седемте милиона долара, които платил миналата година, били твърде малко, смята Уорън Бъфет. Той и неговите супербогати приятели били предостатъчно дълго глезени от дружелюбно настроения към милиардерите Конгрес. Предвид на тежката криза данъците на богатите трябвало да бъдат увеличени.



"Има нещо в тази работа!"



Намирах се в САЩ, когато Бъфет публикува статията си в "Ню Йорк Таймс". "Това ще се чете в Германия по-внимателно, отколкото тук", каза американският ми събеседник. - Защото вие оттатък океана за пореден път сте по-разочаровани от нас."

Точно така и стана. Почти нямаше вестник, който да не пише на видно място за самобичуването на Уорън Бъфет. Лайтмотивът беше: "Я виж ти! Щом някой като Уорън Бъфет иска да изкопчи от богатите повече пари, значи има нещо в тая работа."

Така нещата си идват на мястото: безчинстващи младежи в Лондон, протестиращи работници в Рим, нарастващи симпатии за левицата в Германия. И всички се присъединяват към хора, обявяват се за нова офанзива за преразпределение: максимална данъчна ставка, данък наследство, данък финансови пазари.

В случая е добре дошло, когато в лицето на Уорън Бъфет се появи супербогаташ, който издига искане за по-високи данъци за богатите. Значи време е правителството да се заеме сериозно със справедливото разпределение на тежестите.

Критиката срещу капитализма прелива в гражданска добродетел, коктейлът от перманентен финансов дефицит на държавата и социалната завист се удостояват със званието "етика на солидарността". Само че почти всичко в искането на Бъфет е сбъркано.

Няма нужда от принуда. Никой не пречи на г-н Бъфет и такива като него доброволно да предоставят на държавата част от парите си. За целта не е нужен данък, няма нужда свободата да се заменя с принуда. Радостта да се дава не трябва да замества нуждата да се взема. Достатъчно е богаташът целенасочено да използва парите си за специфични благотворителни цели и тези пари да бъдат по-полезни от парите, изтичащи от капилярите на системата за преразпределяне. Колкото повече пари се помпат в апарата за преразпределяне, толкова повече той расте и започва да изразходва сам парите, които би трябвало да намаляват дълговете. Държавният апарат никога не се свива, той си остава и след като кризата отдавна вече е забравена.



Повече средства корумпират политиката



Не е нужно превъзпитание чрез по-големи фискални постъпления. Както получателите на социални помощи бавно, но сигурно влизат в екзистенциалната роля на "получаващи" и не се чувстват повече длъжни да правят нещо в отговор, така и повечето средства корумпират политиката.

Политиците се правят, че харчат "техни си" пари и тайничко подкопават понятието "частна собственост". Целият досегашен опит показва, че когато политиката има много пари, тя е склонна към разхищения. И обратното - когато има малко пари, полага грижи за ефективност.

Проблемът на държавата не са приходите, а разходите. Държавата получава достатъчно пари, за да върши основната си работа. Но тя постоянно надхвърля правомощията и обещанията си за всеобщо благосъстояние. Така политиката се насочва срещу държавата. А гражданите остават безучастни зрители, защото с удоволствие експлоатират социалните системи.



Суетен жест



Проблемът не е, че г-н Бъфет плаща твърде малко данъци. Проблемът е, че неговите подчинени плащат твърде много. Те плащат толкова много, защото не разполагат с възможностите на Бъфет да избягват облагането чрез скъпоструващи консултанти, навръзване на фирми в мрежа, местене на печалбите като шахматни фигури и пр.

И какво остава? Само един фойерверк. Суетен жест на един петдесетократен милиардер, който се възхищава на собствения си алтруизъм. Той изтъква хуманните си намерения, но е сляп за последствията. А последните биха оказвали въздействието си и много след като г-н Бъфет премине в отвъдното. Тук и сега идеята му води доникъде.