Убиха едно дете в Шумен, в полицейските обяснения по случая се мярна причината - станало май за 30 стотинки борч. Не полюбопитствах кой кому имал да дава - убиецът на убитото момче, или обратното. Всичко е ясно и така.
30 стотинки са знакова сума. Поетът Пеньо Пенев написа стихотворение с такова заглавие. В него става дума за хората на Новото време, следдеветосептемврийското такова. Те са работници, строят Нова България с тежък, но бодър труд. И са победили нещо непобедимо дотогава - чувството за алчност. Защото в работническия бюфет всеки си плаща сам - яденето и бирата. Няма касиер. Вземаш си желаното и отброяваш в една картонена кутия нужната сума. Ако трябва, си връщаш и ресто сам, съвсем по комунистически. Вместо да зейне накрая дефицит, в кутията парите се оказват не само точно, ами са с 30 стотинки повече! Като цяло заключението на поета, май в друго стихотворение, е: "нашите хора вий нямате", хвърлено към "господа бизнесмените", заробили на човека труда в капиталистическия свят.
Поетът Пеньо Пенев за тези бодри и идеологически правилни произведения бе похвалван от Наблюдаващите и Разпределящите.Той наистина е талантлив автор, при все че цитираното стихотворение е
с доста оспорими послания,
както показа историята. Уви, самият Пеньо не съумя да проецира идеологическата бодрост в част от творчеството си върху собствения си живот и той завърши трагично. Поетът се самоуби млад в димитровградския хотел "Москва", написвайки преди това на портрета на кумира си - съветския поет Владимир Маяковски - "Идвам при тебe, мой бог!". Маяковски също се самоуби трийсетина години по-рано в СССР.
Което показва, че трагизмът на битието е по-дълбоко и сложно явление, отколкото политическата презумпция и обществената детерминираност могат да обяснят. Затова няма и да се опитвам да го обяснявам, а ще насоча вниманието ви към по-ясни категории - например младостта.
В индивидуален план тя е това, което ни се случва, разбира се, някъде през първите десетилетия на живота, но в национален план тя е това, което ни очаква. По-точно днешните млади са утрешните важни българи. Каквито сме ги произвели и възпитали, такава ще е и картинката на светлото ни бъдеще.
Мисля, че е редно да признаем по този повод - не се справихме особено добре. В случая нямам предвид кахърната демографска статистика и емигрантския отток, поне не само тях. Още повече че според теорията на професор Сергей Капица демографският растеж е почти достигнал пика си и от тук нататък земното население няма да набъбва особено. "Образованието е най-добрият контрацептив" - смееше се той, когато го разпитвах по този повод.
Имам предвид в случая не дефицита на млади хора в България,
а дефицита у тях
- на смисъл и перспективи. Това, че някакви деца намушкали друго дете, за да му вземат златните украшения, пък някой си юноша убил малолетен другар поради спор за дрога и няколко лева, можем лесно да припишем към процента патология и константни крими девиации.
Това обаче, че четирима от всеки петима не вярват в равенството пред закона, а качества като солидарност и търпимост изобщо не са ценени (едва 15% от младите ги смятат за нещо важно) е съществената характеристика на поколението. Точно такива резултати дадоха социологически изследвания сред младите през лятото.
Те искат да печелят добре, което е разбираемо, но са пълни с тревожност и катастрофичност, което е неприемливо. Те са подложени на хипер изкушения, а нямат щитовете на различен вид закалки - като педагогическа или самоналагана аскеза. Те са готови да мизерстват залудо, но не са готови да работят залудо... Което е донякъде в унисон с новите ценности, но е пълен обрат в родовите традиции. Нека признаем, че и ние не можахме кой знае какво да им предложим - в анкета повечето от младите отговарят, че най-много искат добре платена работа, а то е реалистично най-вече в чужбина. Тук са се нагледали на родителските икономически агонии и очевидно то ги е форматирало завинаги, без да ги зареди с особен оптимизъм.
Добре съзнавам, че всички тези мисли имат обобщаващи претенции, без да имат такива възможности. И че младите са всъщност достатъчно различни, за да могат да се вместят в една или няколко бегли квалификации. Освен това бъдещето е тяхно - то
ще ги застигне неизбежно
и те ще се справят с него може би по-добре от нас. Надявам се.
При все това не мога да скрия притесненията си, когато виждам, че основното занимание на алиениран седемнайсетгодишен комшийски акселерат е да чака планетата Нибиру и обръщането на полюсите. И не мога да не бъда потиснат, когато двайсетинагодишната Сашка, на която всичко изглежда наред освен постоянно бягащите очи, ме причаква пред супера вече много месеци. И иска стотинки - колкото дам. Може и 30.
Позабравеният привкус на "Частен случай"
К.Донков и днес