(Продължение от миналия четвъртък)

За по-малко от три седмици бяха нокаутирани точно три опита за провеждане на народни допитвания в така наречения Европейски съюз, същия, в който и ние се съдържаме. Във Великобритания консервативен опит за излизане от ЕС бе попарен с пожарникарска терминология от премиера Камерън - "Криза е!", на 25-и миналия месец. Папандреу си отиде, защото не можело да се поставя под въпрос гръцкото членство в ЕС и в еврозоната. Не можело, значи... Вчера и Меркел посече от корен всякакви християнсоциални идеи за допитвания до немците по въпросите на ЕС. В добавка Португалия, без да я питат, предварди бъдещо демократично разточителство - никакви референдуми за ЕС и за неговото евро и там нямало да има. Налага ли се да припомням и нас колко ни питаха... Сигурно има защо да ги тресе такъв зверски страх от народната воля тия, дето дърпат конците. Нещо гнило май има в Европа.

Тръпки ме побиват и гореща пот ме облива, като си спомня колко бях обезправен при развития социализъм и аз, а и всички останали - никакви референдуми, никакво съобразяване с народната воля, тъмница някаква. Съвсем друго щяло да бъде, когато весело нахлуем в развития капитализъм, истински разгул на демокрацията, сиреч пълно и неоспорвано господство на демоса, народът щял да казва кое как да става. Добре, че още преди 20 години извърших за себе си вълшебното превъплъщение от другар в господар (вж. "господин" в големия старобългарски речник). За добро е било, час по час ми звънят, сигурно и на вас, да ме питат дали съм съгласен с едно или друго държавно решение, даже нощем, а че и от Брюксел. Същински господар съм на съдраните опинци...

Едва ли съществува по-благоприятна среда за възникване и установяване на всякакви мракобесни режими от днешния - дори нефелните кълнове на поне привидна демократичност се изкореняват овреме. Оживяхме в една току-що почти отминала криза, но казаха, че идели още и щели да се застъпват. Какво по-прекрасно време и какви по-сочни оправдания да се чакат за още по-цялостно пренебрежение към народния глас?!

* * *

На 6 ноември 1932 г., както вече стана дума, за Хитлеровата Националсоциалистическа германска работническа партия са подадени 11 737 000 гласа (повече от 2 млн. по-малко в сравнение с предишните избори от 31 юли 1932 г.), или 33.1% от проявилите изборна активност, което е най-много от всички останали партии, но е по-малко от сбора гласове на Германската социалдемократическа партия (7 298 000) и на Германската комунистическа партия (5 980 000), или 37.2% от гласовете. При острите непреодолими разногласия сред левите партии и след силен натиск от едрите германски индустриалци (петицията от 19 ноември 1932 г.) по поръка на президента Паул фон Хинденбург (1925-1934) Хитлер съставя правителство на 30 януари 1933 г.

Може би е малко известно, че и гласувалите за НСГРП изпитвали "силна антикапиталистическа носталгия" (Е. Нолте, 1963), което трябва да подскаже в най-синтезиран вид коя точно предизборна струна опъват най-силно националсоциалистите. Твърде малко са прозорливите, а Хинденбург не е сред тях, които виждат опасност за Ваймарската република от това правителство. "Малкият Хитлер" с налудничавия блясък в очите не е предизвиквал сериозни опасения. В историята на ХХ в. обиграни политически хиени в различни части на света често се заблуждават, че ще могат да манипулират някой смешен малък дебютант, а после се оказва, че той ги праща завинаги в небитието.

Само през февруари 1933 г. националсоциалистите извършват смайваща по мащабите си дейност, последвалите събития са образец за политическа виртуозност. Хитлер има в първото си правителство само двама съпартийци (от общо 11 членове на правителството си), но те държат здраво полицията в Прусия и в цяла Германия. Масова кампания по всяване на страх сред германците и особено сред интелектуалците, които се очаква да поведат борбата срещу нацистите, започва още от първия работен ден на канцлера Хитлер. Започват масовите уволнения на университетски професори и на дейци на изкуствата, на лекари, прависти и държавни чиновници, всички те евреи или с леви убеждения, само музикантите и артистите са над две хиляди. Организират се първите концентрационни лагери, разширяват се затворите, репресивната машина работи с пълна пара. В условията на масов страх Хитлеровата НСГРП получава в изборите на 5 март 1933 г. цели 43.9% от подадените бюлетини.

В следващите 12 години в Германия ще бъде изградена най-страшната съвременна диктатура, раните от нея ще кървят десетилетия, ще загинат десетки милиони човешки същества. Съвършено прави си изследователите, които с едни или други думи твърдят уверено, че "цялата история на националсоциализма е история на неговото подценяване" (К. Брахер, 1986), но е жалко, че тоя исторически урок не се взима често предвид.

Ако трябва да бъде отличена фашистката идеология, то това е нейната всеобхватност. Така характеризира фашизма Бенито Мусолини, като го изтъква нарочно и при всеки повод. Всяка нефашистка структура се обявява за вражеска, всеки нефашист е враг, всяка институция, която не е под фашистки контрол, подлежи на унищожение. Фашисткото настъпление е тотално, при което е важно "да се унищожат огнищата на антифашистка зараза" (в. "Пополо д'Италия", 20 януари 1922 г.).

Пределно ясно е, че не просто властта е цел на Мусолини, а унищожението на всичко нефашистко, на всеки различен. Страхът е могъщо оръжие, той трябва да парализира всяка съпротива до постигане на пълно подчинение. Партийната милиция буквално превзема Ферара (26 март 1922 г.) и Ровиго (20 май), опустошени са Болоня (26 май) и Кремона (5 юли).

"Фашизмът иска държавата", пише Мусолини на 25 юни в "Джераркия". Превзетите и разгромени градове се увеличават заплашително. При жесток терор, страх и абсолютно беззаконие на 29 октомври 1922 г. крал Виктор Емануил III (1900-1946) възлага на Б. Мусолини да състави правителство в условията на практическа окупация на Рим от фашистките милиции (така наречения "поход към Рим"). Черноризците тържествуват, 100 хиляди фашисти преминават по центъра на Рим в тържествен 5-часов марш. Ужасът на фашистката диктатура ще тегне над по-голямата част от Италия до средата на 1943 г., а на север - чак до април 1945 г.

* * *

Мусолини и Хитлер, диктаторите с оперетни униформи и театрална маниерност, намират смъртта си почти едновременно.

Мусолини е арестуван още преди съюзническия десант в Сицилия (8 септември 1943 г.), на 25 юли. Освободен на 12 септември от немски специален отряд, основава Италианската социална република (23 септември 1943 г. - 25 април 1945 г.). При опит да премине в Швейцария е заловен от италианските партизани в първите часове на 27 април 1945 г. На следващия ден след обяд е разстрелян заедно с любовницата си Клара Петачи. Телата им са провесени от навеса на една бензиностанция на площад "Лорето", близо до гарата в Милано, след още 24 часа. Няколко дни са там, а после престояват още, захвърлени в уличните канавки.

Смъртта на Хитлер е многократно обсъждана. Изказвани са всички възможни хипотези. Предимно за нуждите на тиражното книгоиздаване се обсъждат версиите за живота на бившия фюрер в Аржентина, където пристигнал уж през юли 1945 г. с три подводници. Въпреки любопитните тези изглежда, че Хитлер намира смъртта си наистина чрез самоубийство. Тялото му и това на Ева Хитлер, родена Браун, са залети с бензин и обгорени. Разпознати са по зъбния статус от медицинските им картони.

Абсолютната справедливост не съществува нито в политическия, нито във всекидневния живот. А и едва ли има някой, който да я очаква, с изключение на твърде младите или на безумно заблудените. Напротив, точно несправедливостта е сякаш нормата, всеки ще ви го каже от собствен опит.

Въпреки това съществува един всепризнат праг на търпимост към несправедливостите, който никой никога не трябва да преминава независимо от политическите си пристрастия, от постовете, които заема, или от детските си мечти. Отмъщението на народите, когато този праг бъде достигнат, е винаги страшно, най-често е и кърваво. Изглежда само в смъртта се постига справедливост, но винаги с малко помощ свише.

Дори за най-непримиримите неверници трябва да е видно, че краят на Хитлер и Мусолини съответства напълно на делата им - според "заслугите", както се казва. Вероятно така ще е и с всички нас. Предопределеността едва ли може да бъде избегната, тя винаги ще ни връхлита като съдбата в антична трагедия.